Вървях, местейки механично крака, забила поглед в земята и потънала в нерадостните мисли на емигранта. Един пореден тежък ден, далеч от родината, от семейството, приятелите, и си философствах на ум за това кой крив- кой прав за съдбата на всички като мен. Така неусетно стигнах до мястото, на което обикновено седеше онзи просяк. Днес го нямаше. Е, на връщане ще е тук, помислих и продължих пътя си към работа. Работех всеки ден на различни места из града, почиствах офиси и къщи, но винаги минавах от тук. Не че не можех да променя маршрута си, но така бях свикнала, че ако някой речеше да ме ограби, никак нямаше да се озори да проследи навиците ми. Мисълта ми скачаше безцелно от предмет на предмет и така изведнъж взе рязък обрат и започнах да си мисля за просяка. Кой ли беше? Какъв ли беше? Какво ли го е принудило да стигне дотук? Боже, та това можеше да се беше случило на мен, ако си нямах работата... Винаги така одърпан, във вехти дрехи, не омазани, но не и много чисти, с шапка-идиотка на главата зиме и лете, сякаш искаше да скрие позора си. Изглеждаше на средна възраст, мъж в разцвета на силите си, а няма работа и принуден да проси; често седеше на това място в парка, приседнал направо на бордюра на тротоара, леко приведен, с протегната напред ръка. Винаги му пусках колкото дребни ми се намираха. Не бяха много, но винаги, когато беше тук, вече няколко години, той получаваше от мен поне за един хляб днес. Когато първия път вдигна глава, да ми благодари, на гръцки естествено,видях очите му- дълбоки, сини, красиви очи. Бих могла да се влюбя в тях...Така ден след ден, докато започна тази икономическа криза. Работата ми намаля, но когато имах работа и той беше на мястото си, аз винаги му давах някоя стотинка, докато един ден... Видях го отдалече, но не се бръкнах за дребни. Реших, че днес за първи път няма да му дам нищо. Минах край него, но не спрях, а го подминах и... Отчетливо, с дълбок гърлен глас, без да вика, но достатъчно ясно зад гърба ми чух да се сипе (О, Боже!) такава вулгарна, долна, просташка псувня на чист български език, каквато не можех да си представя, че може да съчини човешки мозък и да изрече човешка уста! Дойде ми като гръм от ясно небе. Замръзнах на място! Не можех и не знаех как да отреагирам. Стъписана се обърнах и механично попитах на гръцки :”;;;;;;;” (Моля?) . Онзи вероятно си помисли, че съм гъркиня, не съм разбрала псувнята му, но питам, защото не съм чула, и най- невъзмутимо, с абсолютно същия тон и физиономия на примирен бедняк ми отвърна: „;;;;;;, ;;;;;! ; ;;;; ;; ;;; ;;;; ;;;;” (Нищо, госпожа. Господ, здраве да Ви дава!) Господ здраве ми дава?! И то със същия тон и благоговейна физиономия, с която преди миг псуваше така вулгарно целия ми род до девето коляно?!... Цял ден този случай не ми даде мира. Цял ден си държах речи на ум, повтаряйки си какво ще му кажа днес като го видя и какво ще направя, а когато в ранния следобед на път за вкъщи го видях на мястото му, се стъписах и всичко за миг изчезна от главата ми. Забавих крачка, пулсът ми се ускори от напрежение, обля ме гореща вълна. Ох, ще ми стигне ли смелост? Стигнах до него, спрях се, издърпах чантата си от рамото пред себе си и забърках вътре, сякаш търся портфейл. Търсих малко по- дълго от обикновено, за да дам време сама на себе си и, когато ръката ми излезе най- сетне от чантата, в нея държах не портфейл,а носни кърпички. Бавно и невъзмутимо извадих една и започнах:
- Що ли не ти..........- Нататък не се чете. Бях се запенила от тоя ураган от псувни, които избълваха устата ми без да предполагам, че можех да ги изрека. Направих си душевен гъдел, удовлетворих се морално(!), позабърсах потта си с кърпичката; онзи ме гледаше със сините си изумени очи без да може да отреагира и аз тръгнах. Не знаех да се смея ли злорадо от триумфа си или да плача от обида, че паднах на неговото ниво! Забързах. Страхувах се да не се окопити и да ме настигне, та да си получа незаслуженото от нашенец в чужбина.