През нощта филизът се съвзел от преживения стрес, успокоил се, отпочинал и пораснал…
Настъпил нов ден.
-Скрибуц! Скибуц! Скрибуц!- чул Филизът. Това бил метачът с метлата- метял тротоарите. И между другото приближавал Филиза.
-Скрибуц! Скибуц! Скрибуц!- Се чувало все по-силно.
Филизът потреперал от страх: „Господи…!”
Скрибуц! Скибуц! Скрибуц!- оглушително звучало все по- близо. Филизът виждал, как страшната метла помитала всичко на пътя си..
- Е това е всичко, прощавай се с живота си! Вчера не те стъпкаха, та сега метлата ще те изтръгне с корените! - предрекъл Благоразумния. - И ти ще повехнеш, а аз ще продължа да живея! За всичко е виновна твоята горделивост, превърнала те в безумец!
Ето че метлата замахнала над главата на Смелия Филиз...
- Скрибуц!!!
- Ох! - извикал от болка той: клонките на метлата го одраскали по нежните листенца. Но той останал.
- Какво ти казвах! Ако ме слушаше,сега нямаше да стане така! – се карал Благоразумния.
Смелият само мълчал насреща, протягайки към вятъра своите ранени листенца... Болеше!...
Но днес, учудващо, никой не вървял, и целия ден било безлюдно: оказало се, че е дошъл понеделник, почивен ден.
За едно денонощие драскотините по листата зараснали, и Филизът станал още по-силен и висок. Започнал новия ден.
- Е, днес със сигурност се готови да умреш! - казал Благоразумният, когато движението на крака се възобновило.
- За какво ми говориш за това през цялото време? - попитал Смелият.
- За да се опомниш! – се карал онзи.
- Предлагаш ми да загърбя слънцето, и да раста в противоположна нему посока?
- Да! Ако искаш да живееш!
Смелият Филиз въздъхнал:
- Не.Не желая такъв живот за себе си...
- Ама разбери! Желая ти доброто! – се притеснявал Благоразумният.
Смелият не отвръщал нищо... Той виждал крака, и се страхувал. Те се сгромолясвали съвсем наблизо,както и преди, заплашвайки всеки момент да го стъпчат. И отново сърчицето му изтръпвало от страх, а устните шепнели молитва...
Краят на деня вече наближавал, когато нечия безчувствена подметка все пак го настъпила.
- Ау! - извикал Филизът, опитвайки се да стане.
-Какво ти казвах! – извикал гневно Благоразумния. – Това ти е предупреждение от Бога, за да се опомниш!
Смелият само мълчал... А и какво можел да каже?
И изведнъж заваляло. Хората избягали, всичко опустяло. Само дъждът валял ли, валял, целувайки с дъждовна вода раните на малкия смачкан Филиз.
После паднала нощта. На сутринта Филизът отново бил здрав, и стоял изправен.
И отново бързащите хорски крака ходели насам-натам, и не забелязвали малкия Филиз...
По обяд отново небето се смрачило, и отново завалял дъжд, прогонвайки търговците и купувачите по домовете им. Дъждът валял дълго, монотонно ръмейки до вечерта... После през нощта малко поутихнал, и сутринта отново заръмяло, до пладне. И едва след това небето, най-накрая,се прояснило. Но на пазара вече никой не дошъл...
Перевод Веселина Русинова
Оригинал: http://www.proza.ru/2012/10/16/1495