Когато дядо Слави си отиде от този свят, бе на преклонна възраст, та на масата опечалените наблягаха повече на блюдата и спомените, отколкото на сълзите. Масата бе застлана в градина, където под шарената сянка на асмите обичаше да се похапва и починалия. Приятели не го отпратиха по дългия му път, защото отдавна вече бяха поели по него. За сметка на това внуци и правнуци изпълваха с глъч двора, въпреки сърдитите погледи и заплахи на родителите им.
- Колко щеше да се радва Слави, ако можеше да види толкова деца в градината. Ама то нали само на сватби и погребения се събираме…
- Може и да го вижда отгоре. – обади се някой – Знае ли някой какво е там?
- Така е. Всички ще научим това, все някога. – дълбокомислено се обади друг.
- Е, поне вече няма да го тормозят краката. Нали оставяме тялото си в пръста, в едно с болести и недъзи.
- Дядо ви Слави не беше недъгав. – Внезапно се обади баба Руса – Аз го направих такъв.
Баба руса бе много мълчалива жена и внезапното ; откровение, накара всички около масата да замълчат в очакване. Настъпи тишина. Дълга тишина. Всички очакваха да чуят нещо ново, но баба Руса мълчеше.
- Да не си го била по табаните? – направи опит да се пошегува внук ;, но го посрещна свирепият поглед на съпругата и той замлъкна.
Старицата се усмихна.
- Нещо такова галиба стана. Беше толкова отдавна, но никога не ще го забравя.
Всички очакваха да чуят причината за дядовия недъг, но баба Руса отново замлъкна. Песента на птичките, а може би виковете на дечурлигата я караха да се унася в нещо подобно на следобедна дрямка.
- Е, ще ни разкажеш ли? – не се стърпя синът ;. – Всички чакаме с нетърпение да продължиш, а ти се унасяш в дрямка.
- Уморена съм бе сине. На тази възраст човек бързо се уморява и дори не му се говори.
- Цапни му една ракия, да се разсъниш и разказвай как си била татко по табаните.
Старицата отново се усмихна на шегата.
- Някога, като млада бях нестинарка.
- Каквооо? – Скочиха повечето от масата
- Какво се чудите!? И аз съм била млада, колкото и да не ви се вярва.
- Е, да. Така е. Не искаме да кажем, че не си, но…
- Не само, че бях нестинарка, но и бях най-красивото момиче в околността.
- Личи си. Вярно е, виждала съм снимките ; от младини.
- Но бях много горда, може би дори малко надменна. Много момци ме искаха, но аз не рачих, за никой да се закача. Исках този, за когото ще пристана да бъде почти равен на боговете. Така си останах стара мома. Бях на повече от тридесет, когато се случи тази история.
Старицата отново замлъкна, явно уморена от дългата за нея реч, а може би от спомените тежащи в годините. Всички чакаха с нетърпения да продължи.
- Знаех, че дядо ви Слави ме обичаше повече от десет години, но аз не го намирах достоен за мен. По-скоро го смятах за обикновен и невзрачен. Пък и не беше красавец. Виждах влюбеният му поглед, но по-скоро ме напушваше смях, отколкото някаква любов. Често го забелязвах как се крие зад сокаците, за да ме види кога се връщам с менците от извора. Хубаво ми беше, че някой толкова много ме обича. Жените сме такива. Достатъчно ни е само да знаем, че някой е влюбен в нас и ни стига. За мъжа не е същото.
- Така е. Ние мъжете знаем как да обичаме. – Намеси се един от внуците.
- Василе, стига си се пъчил! Ти си пък най-малкото олицетворение за мъж, който може да се влюби! – Прекъсна го някаква жена.
- Защо пък да не съм!?
- Защото си станал на четиридесет години, а кукуваш сам. Затова!
- Е, като не съм намерил подходящата, какво да направя?
- Престани! Остави баба Руса да говори!
- Една пролет, дойде време да нестинарстваме. Жените , които щяхме да танцуваме върху жаравата, като всяка друга година пренощувахме в малкия параклис до аязмото. На сутринта бяхме се слели с Бога и бяхме готови да влезем в огъня. Дълго танцувах върху жаравата, когато чух глас божий: „Повикай този, който ти е присърце. Ако те заслужава, ще влезе в огъня заради теб и ще те люби цял живот.”
Всички се спогледаха мълчаливо. В погледите на едни имаше недоверие, а в други умиление и вяра в божиите думи.
- И тогава аз повиках с ръка към присъстващите мъже, които наблюдаваха моят танц. Щеше ли да се намери някой, който да изгори за мене? Мъжете стояха неподвижни. Изведнъж се раздвижиха и аз сред омарата на жарта видях силуета на Слави. Той бе вперил невярваш поглед в мен. Стъпи смело в жаравата. Дори не трепна. Чувах как жарта съска под краката му. Сякаш самата аз усещах болката му. Навсякъде миришеше на изгоряла плът. Въпреки страданията, които навярно изпитваше, той бавно се приближи до мен и ме прегърна. Дълго стояхме така. Едва тогава разбрах каква силна е неговата любов. Бях сигурна, че не я заслужавам. Почувствах се слаба. Толкова слаба, че щях да падна на колене, за да му поискам прошка за тези дълги години, в които ме бе бленувал и чакал. Целунах го и сред жаравата му се врекох във вечна вярност.
Повечето от жените на масата се разплакаха, дори в очите на стискащите зъби мъже се спотайваха едва видими капки сълзи.
- И какво стана после? – изхленчи някаква жена.
- После ме взе на ръце и ме отнесе далеч от хората. Сред песента на славеите и с усещането за надигаща се в душата ми любов, аз му пристанах. Та затова казвам, че аз съм причината за неговият недъг. Никога не се оплака от това и никога не ме укори. Щастлива бях, че живях с него.
И отново настана мълчание. Тихите хлипания бяха приглушени от виковете на децата.
- Е, Василе, би ли влязъл в жаравата като дядо Слави, а!?
- Що да не вляза! Стига да намеря истинската си любов.
- Ще влезеш ти! То се иска… иска се…
- Да пием за любовта! – провикна се някой – Да пием за дядо Слави!
- И за страданията. – Избоботи някой философски.