Имало едно време една Врата.
И хората минавали през нея. Вървяли насам, натам.
Отначало вратата била добра, защото била съвсем младичка.
А после започнала да скърца, защото хората не и обръщали внимание и не и благодарили за това, че виси на пантите, и не пуска през себе си Студа и Вятъра.
И тя започнала да скърца и да изказва недоволството си: „ Какви неблагодарни хора!
Аз ги пазя, пазя, а те!...”
А хората я подминавали и подминавали. И с течение на времето все пак започнали да обръщат внимание, че Вратата скърца. И започнали да казват: „ Хубаво е да се смажат пантите на Вратата! Че скърца ли, скърца. Неприятно е за ухото…:
Но те били заети и все не стигали до Вратата. А така и се искаше да се чувства обичана!
И тя все скърцала и скърцала.
Докато не изнервила със скърцането си.
И хората казали: „ Ама че Врата! Така непоносимо скърца! Омръзна ни! Веднага ще я смажем. „
И смазали пантите и с катран.
И Вратата така се зарадвала, че са и отделили внимание, и спряла да скърца, веднага започнала да се усмихва и отново станала добра…
Поука: Молете и ще ви бъде дадено, чукайте и ще ви отворят, молете и ще получите.
Оригинал:
http://www.proza.ru/2012/10/16/1611