"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
Глава четиридесет и четвърта
От прозореца на влака Соня се любуваше на богатата природа в околностите на Краснодар. Величествено носеше своите бързи води река Кубан. Сигурно поведението на реката по някакъв начин влияе на кубанските жени. Точно толкова бързи и темпераментни при вземането на решения и също изпълнени с достойнство и природна красота. Около Соня цареше спокойствие и увереност, които се излъчваха от пътниците. Самата тя чувстваше себе си скована, нещастна, неудачница, някаква не тукашна, различна. Прииска й се да се завие с топлото одеало, да затвори очи и да заспи. Тя се опита просто да затвори очи и да заспи, както направи Андрей. За няколко секунди Соня се отпусна, но откъслечните разговори, долитащи от съседното купе, й попречиха да заспи. Отначало Соня не можеше да схване връзката между отделните фрази.
- Значи ти реши, че щом на някого не му върви в любовта, той смята, че любовта му не е такава, както на другите хора? Аз смятам, че любовта е винаги една и съща, никога не се променя и не отминава. Само че всеки търси в нея онова, което лично на него му липсва. И я гледа от своята гледна точка. Затова всичко изглежда различно.
- Аз съвсем не говоря за това. Ето, вие сте красива жена, а аз не съм красива.
- Защо реши, че не си красива? Красотата на жената не е във фигурата, в прическата или в дрехите й. Красотата е в очите, защото това е път към сърцето й.
- Съгласна съм с вас. Обаче аз не виждам добре и съм кривогледа. Може ли моята красота да се отразява в моите очи? Нали очите на жената са мястото, където тя съхранява любовта. Какво да правя аз в такъв случай? Затова смятам, че красотата на жената трябва да бъде във външния й вид.
- Сигурно моите виждания са такива, защото аз от малка съм гърбава, а сега, когато остарях, направо изглеждам като вещица, - тази, която каза това, се засмя.
- Вашето бъдеще може да зависи от това. Нещо се е прибавило в съзнанието ви, но и същевременно нещо важно се е изгубило. – след което продължи.- Така си принудена да се съгласяваш, че истинската красота е скрита в душата. А къде е тази душа, никой не знае. Никой не може да провери това. Убеждаваш и смяташ себе си за красавица. Измислила си, че красотата на душата се проявява във вид на загриженост с любов. С годините красотата расте и става все по-голяма.
- Вие сте хубава жена!
- Това е така, когато седя.
От този разговор на Соня й стана топло и весело. Жената винаги е жена. Дори когато е кривогледа и гърбава. Всички жени винаги разсъждават за красотата. Соня се унесе и спа чак до Сочи.
На перона нямаше хора, още не беше започнал сезона. Соня и Андрей постояха някое време под ласкавото южно слънце и вече решиха да влязат в сградата на гарата, за да решат въпроса с настаняването.
- Почакайте, стойте, - една жена с доста предизвикателен вид тичаше непохватно по перона, - вие търсите квартира? – Без да изчака отговора на Соня, започна да звъни по телефона, да се договаря, като едновременно с това хвалеше месторазположението на къщата, добрината на хазяйката и ниския наем. Къщата и хазяйката наистина се оказаха такива, каквито ги описваше. От морето до къщата можеше да се стигне за петнадесет минути пеша. Хазяйката се казваше Нели Дмитриевна. Тя им показа дома си. Голям, светъл, красив, със съвременно обзавеждане. На Соня и Андрей беше предоставена голяма стая. Двата прозореца бяха с изглед към планински проход. Под прозорците растяха красиви палми. Под палмите се разхождаше самотна кокошка.
- На вас и на вашия син тук ще ви хареса, - усмихна се хазяйката на Соня, връщайки й паспорта, след временната регистрация. - Приятна почивка.
Соня беше уморена от пътуването, но Андрей нямаше търпение да отиде до морето. Те набързо подредиха вещите си в шкафа, преоблякоха се в по-леки дрехи и тръгнаха надолу по улицата, покрай Зимния театър, към морето. Излишно е тук да се описва красотата на Черно море и великолепието на град Сочи. Това трябва да се види и да се усети. Сочи - това е вечното щастие, което няма начало и край. Водата в морето беше още твърде студена за къпане. Но им беше приятно да почиват на белите шезлонги, да гледат вълните, да слушат музика и, без да искат, да улавят откъслечни фрази от разговорите на преминаващите покрай тях хора.
- Иска ми се по-бързо да прочета твоята нова книга. Защото ме интересува по какви пътища ще преведеш героите си. Още повече, че аз критикувах твоите герои. Естествено, искам да видя цялата книга. И основните мисли, които, може би, още не са се появили.
- Откъде изведнъж такъв интерес? Ти казваше, че моята книга е вредна за читателите, не искаше да изтърпиш...
- А сега в нея ме интересува твоята позиция като автор. - Ако говорим за бъдещето, всичко ще бъде коренно различно, не както преди. Честно казано, да се измисли нов сюжет е невъзможно. Трябва да бъдеш гений. Ако на автора не му достига талант, тогава пише сълзливи любовни истории. Интересно ми е твоето разкриване като човек. Живия човек, с когото се запознах отблизо...
- Обичаш ли я?
- Каква е разликата? Тя се промени, аз също.
- Надявам се да знаеш какво правиш.
- Не, това вече няма значение. Току-виж започнем да търсим онова, което вече го няма и никога няма да го има? А и нужно ли е? Налага се да преодоляваш непоносимо съпротивление... – Нататък вече не се чуваше, явно хората се разхождаха бавно по крайбрежната улица и се отдалечиха.
Този разговор напомни на Соня, че трябва да се обади на приятелката си във Франция, да разбере каква е съдбата на записките на баба й. Честно казано, Соня не вярваше, че записките на баба Агафя могат да предизвикат интерес у читателите, още повече в толкова рационална страна. Но все пак. Трябва да се обади. Соня набра номера. На другия край отговориха на сигнала. Радостно. Уверено.
- След два дни заминаваме за Лион, - съобщи Соня на Андрей. - Книгата на баба ми е готова за печат, време е да подпиша договора.
Андрей сякаш не я чу. Той дори не знаеше как да реагира. Трябва ли така да се бърза, може да се наруши трогателното равновесие на тяхното общо минало. Когато се извършва толкова бърза промяна на ситуациите в настоящето, съществува риска да се загуби миналото. Соня не започна да настоява, нито да говори на тази тема. На връщане те минаха през туристическото бюро. Да научат по какъв начин граждани на друга държава могат безпрепятствено и без проблеми да пребивават в еврозоната без виза. Оказа се, че не е никак сложно. Срещу определена сума процедурата е светкавична. След два дни могат да се качат на кораба, да направят приятна обиколка и без никакви проблеми да пристигнат в Лион. Соня остави документите, пари. Нямаше закъде да бързат. Вечеряха в един красиво, безлюдно кафене. В интериора му нямаше нищо особено. Когато сервитьорът приемаше поръчката, от тефтера му изпадна едно листче. Андрей го вдигна от масата и прочете: ”Има четири неща, които никога не се връщат: казаната дума, летящата стрела, миналото и пропуснатата възможност. Омар ибн Ал-Халиф”.
Андрей не желаеше да мисли за нищо. Дори за това, че може би самата вселена му подхвърли този цитат. Андрей беше сит, уверен в себе си, спокоен и щастлив. Платиха сметката и бавно тръгнаха към своето временно жилище. Едва сега Андрей забеляза, че до портичката в сянката на палмите се криеше от хорските погледи малка клетка. В нея седеше едно огромно черно куче. Соня страхливо спря. Нели Дмитриевна седеше в беседката на двора Тя забеляза объркването и неувереността на своите гости и побърза да ги посрещне.
- Не се притеснявайте, вратата на клетката е здраво затворена, аз пускам кучето само през нощта, то пази двора, а през деня е затворено.
- Колко ли тежи вашия питомец? – поинтересува се Андрей.
- Момент, - Нели Дмитриевна се доближи до клетката, където страшният звяр стоеше изправен на четирите си лапи в цял ръст. Тя застана на колене до кучето, огледа го оценяващо, след това отговори, като се обърна към Андрей:
- Около 68 килограма.
При тази картина на определяне на теглото Соня и Андрей се разсмяха. През цялата вечер те се шегуваха, забавляваха, спомняха си смешни случки от живота си. Изглеждаше, сякаш тъгата най-сетне е напуснала отношенията им. Така им се искаше да бъдат безгрижни, леки, весели. Соня тръгна към кухнята да включи електрическия чайник. На масата лежеше отворена книгата, която четеше Нели Дмитриевна. Соня хвърли поглед към текста:
- Това е невъзможно! - каза Причината.
- Това е безразсъдно! – отбеляза Опитът.
- Това е безсмислено! - отсече Гордостта.
- Опитай! - прошепна Мечтата.
Соня прочете това и си помисли, че вече е време да се опита да съобщи на Андрей, че тя, Соня, е бременна.