"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
Глава двадесет и девета
Минаха няколко дни, преди Андрей да се обади отново на Саша. Това, което научи от приятеля си, го отчая. Срещу Андрей беше възбудено наказателно дело, водеше се разследване за убийството на неговата доведена сестра Шура. Беше установено, че тя е паднала от прозореца на неговата стая, на ръба на вратата намериха прясна кръв от Андрей. В цялата къща имаше следи от борба, множество пръстови отпечатъци, в това число и на Андрей. Шура се оказа бременна и кръвта, взета за анализ от плода й, съвпадаше с кръвната група на Андрей. Всичко показваше, че Андрей е извършил престъплението, освен това беше избягал и се криеше неизвестно къде. Всички тези факти не оставиха у следствието никакви съмнения. Като допълнение, беше взето под внимание и това, че Андрей е бил в колония за малолетни престъпници заради побой в дискотека.
За Андрей вратата към миналото му се затвори завинаги. Само той знаеше, че няма никакво отношение към убийството и бременността. Но как да го докаже? Оставаше му само да кротува в ателието на Соня, да припечелва за прехраната си и да чака. Какво?
Андрей не можеше да разкаже на никого за това, което научи. Соня си обясняваше неговия разстроен вид с това, че младежът е откъснат от своята среда и тъгува за нея. Петте работнички, сред които Андрей работеше като „момче за всичко”, всяка поотделно и по всякакъв начин се стараеха да привлекат неговото внимание. От вниманието на Соня пък не убягна фактът, че нейните работнички започнаха по-старателно да се грижат за външния си вид, всеки ден идваха на работа облечени като на празник. Как иначе - двете разведени и трите неомъжени девици ежедневно се срещаха с такъв красавец. Висок, представителен, винаги с усмивка на лицето, стегнат, със спортно телосложение, добре избръснат, услужлив, всеотдаен, не пие, не пуши през работно време. Външно изобщо не прилича на младежите от провинциалното градче.
Соня го представи като племенник, пристигнал от Краснодар. В началото Андрей си отспиваше всяка вечер. Добре отпочинал и върнал великолепния си вид, той все повече привличаше вниманието на жените. Соня също започна да се заглежда в него. Такъв младеж не можеше да не бъде харесван. Настъпи вечерта, когато Соня отиде без покана на гости при Андрей, искаше да поговори с него, да го опознае. Те бяха сами в бабината къща. Разговорът не вървеше. За какво можеше да разговаря с него? Тя вече не искаше да говори с никого за нищо.
След като хапнаха, Соня попита Андрей какво прави вечер?
- А какво може да се прави в тази къща? – попита я Андрей. – Чета вашите дневници и разглеждам старите албуми. Ако искате, можем да ги разгледаме заедно и вие да ми разкажете за хората на снимките.
Соня се вкопчи в тази идея и те седнаха на дивана, взеха от купчината първия попаднал им албум. Андрей започна да разлиства старите страници, а Соня разказваше:
- Това съм аз като дете и моята сестра-близначка.
- Тя къде е сега?
- Почина, беше парализирана по рождение.
Андрей обърна страницата.
- А коя е тази стара бабка?
- Това е баба ми Агафя, стопанката на тази къща, тя също почина.
Андрей до тази вечер не беше разглеждал този албум. Обърна още една страница, вгледа се в снимката на десетгодишно момче.. Момчето беше снимано на фона на входа на Софиевския парк в Уман. Андрей си спомни, че и той има такава снимка, направена през лятото, когато беше на гости при баба си Миля Волчацкая в Уман. Той попита Соня:
- Откъде имате моя снимка във вашия албум?
- Как ти хрумна, че това си ти? Това е моят син Павлик, ние бяхме в Уман на екскурзия.
След въпроса на Андрей, Соня внимателно го огледа: наистина, как не беше забелязала по-рано? Андрей много приличаше на Павлик, само очите му бяха други на цвят.
Ако Павлик сега беше жив, той също щеше да е на осемнадесет години. Кой знае, може би и той щеше да изглежда така, Павлик загина в юношеска възраст, когато всичко в тялото се променя и всичко е неопределено.
-Къде е сега Павлик, в Киев ли учи?
Соня не беше готова да отговори веднага на този въпрос. Бучката, която се беше загнездила в душата й след нещастния случай, не се стопяваше никога и не позволяваше на Соня нито да говори, нито да плаче. Само неспирно я теглеше да отиде в онзи свят, където сега е нейният нещастен син.
Соня не искаше да прекъсне разговора в такъв момент. Тя въздъхна дълбоко и се постара да надмогне себе си:
- Павлик скочи в реката от един висок бряг. На дъното имаше подводни камъни, но Павлик не знаеше за това.
За пръв път от пет години Соня изговори тези думи. По някаква причина бучката й позволи да ги произнесе, пропадна на самото дъно на нейната мъка, а оттам, от дълбокия океан на Сониното страдание, бликнаха сълзи. Соня ридаеше и се задъхваше, но заедно с това и се радваше на облекчението, което чувстваше. Не е трябвало да се крие. Незнайно защо на Соня й се струваше, че тази душа до нея е също толкова близка и наранена, и пред нея може да открито да тъгува. Риданията се изтръгваха от нейната измъчена гръд.
Андрей отначало се уплаши. След това реши, че трябва да намери някакво успокоително, но не знаеше къде е аптечката. Без да знае какво да предприеме, той трескаво започна да търси отговора в тайните кътчета на своето съзнание и си спомни какво правят в такива случаи мъжете от филмите.
Той прегърна Соня, като успокояващо я галеше по гърба и се чудеше как е възможно тази възрастна жена да е толкова слабичка, тъничка, крехка, беззащитна и нещастна. Соня не се съпротивляваше, малко по-малко риданията й преминаха в хлипане, а след това съвсем спряха. Те стояха така прегърнати известно време. Андрей усети как сърцето на Соня започва да бие по-спокойно и по-бавно, той виждаше, че жената се справя със ситуацията, но не се решаваше да я пусне, за да не започне да ридае отново. Андрей слушаше туптенето на нейното сърце и изведнъж му се стори, че вече е чувал този звук. Стори му се, че отново е в резервоар, пълен с течност, че няма изход, че не умее да диша и че едновременно му е добре и го е страх от тъмното. А някъде там, горе, извън резервоара, в който се намира, Андрей чува туптенето на това сърце. И още той чува думите на песента: „Ще седна до прозореца, срещу аленото слънце, срещу аленото слънце, ще чакам черномореца ”.
Соня се успокои, извини се, помоли за прошка за провалената вечер и се приготви да си ходи у дома.
- Ще ви изпратя, не искам да ви пускам сама в такова състояние.
Соня не възрази. Сега, както никога преди, тя не искаше да остава сама. Андрей я изпрати до дома й, увери се, че тя влезе в апартамента си, махна с ръка в отговор на нейното прощално махане от прозореца и тръгна да се прибира. По пътя се сети, че му е свършил хляба и реши да се отбие в хлебарницата, добре, че беше наблизо. Андрей вървеше все още под впечатленията от случилото се, без да избира пътя и без да гледа в краката си. Той така и не разбра в какво се спъна и как падна, загубвайки равновесие. Още не беше успял да се стане, когато чу в главата си, изказана сякаш от мъжки глас, непозната мисъл на непознат език:
- Ето, че се срещнахме, сине!