"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
Глава двадесет и трета.
Получи се заявка за коктейл от енергията на лъжата и израждането. Количество – 250 нана. Размърдайте се, работете! В баровете на АлаМандер е неспокойно.
Любаша никога досега не беше виждала Соня. Агафя, родната сестра на майка й, беше останала да живее в Нежин. Майката на Любаша на младини се влюби в един войник от Краснодар, който служеше в поделението в Нежин. След уволнението му тя замина за Кубан. Ожениха се, живяха добре. Родиха им се три деца, от които оживя само Любаша. Тя беше идвала много отдавна с майка си в родния й град, обикна леля си Агафя заради нейния кротък характер, състрадателност и разсъдлив ум. Когато пристигна телеграмата от Агафя, Любаша дори не се замисли. Винаги я теглеше към близките й, искаше да има братя и сестри, дори и да са братовчеди.
„Сонечка е толкова красиво момиче, а не й провървя, горкичката. Но нищо, такъв е животът, всичко се случва!” Така разсъждаваше Любаша, докато приключваше с домакинската работа. След обяда всички почиваха. Любаша имаше време да седне и да помисли. Тя много обичаше да мисли за нещо отвлечено. Днес в нея се породи желание да прекара остатъка от деня в спокойствие и бездействие. Да обмисли случващото се, да приведе в равновесие чувствата, които се появиха в нея по време на пътуването й на новото място. Трябваше да помисли и да се запита – обичам ли своите близки дотолкова, че да мога да живея дълго в този дом?
Така мислеше Любаша. И кого обичам, и мога ли изобщо да обичам? Когато си задаваше този въпрос, в сърдечната й област се появяваше призрачен вътрешен сигнал. Някои хора тя си спомняше с радост. При спомена за други възникваше някакво нестабилно усещане, желание това познанство да приключи по-бързо, недоволство, раздразнение. Когато мислеше за бащата на Павлик, въпреки че никога не беше го виждала и Агафя нищо не беше й казвала, в нея възникваше недоверие, очакване и обърканост.
Когато мислеше за себе си, в нея възникваше противоречивото чувство на безполезност. При мисълта за Соня, Любаша чувстваше, че с това момиче ще се случи нещо необикновено, чудесно, приказно. А след това я налягаше усещането за болка, травми и неприятности.
Мислите на Любаша за Соня се нижеха с лекота. Все пак в тях течеше една кръв, бяха от един род. Реката на живота на Соня говореше, че в нея лежат подводни камъни от постъпките на нейните предци. Кръвта шепнеше на някакъв непознат човек: „Ти си селянин, погледни скулите си, погледни си ръцете, виж размера на стъпалата си.” Може би този непознат беше техният прадядо Хрисант? Всички негови потомци умряха още като деца. Витя се разболя наведнъж от три болести и умря в болницата за четири дни. Беше на шест години. През това време Коля отиде да се разходи в градината и пропадна надолу с главата в някаква яма. Вечерта заваля силен сняг. Намериха го напролет, когато се стопи снегът. Той беше едва на пет години. Сестра им на свой ред се роди с всички признаци на израждане. Умствената изостаналост изглеждаше впечатляваща на лицето й. Само тя остана жива и доживя до старост. Нищо не излезе от нея, ни род, ни плод. Всички измряха, само старата глупачка седеше винаги на пейката до вратата, въртеше някакво листенце в ръцете си и се усмихваше незнайно на какво.
Докато всички деца бяха още живи и когато понякога си играеше с тях, Любаша забеляза, че те постоянно строяха дворци. А и всичките й роднини по майчина линия се опитваха да строят дворци. Изглежда се бяха родили с това желание в своята наполовина селска кръв. Те по честен или нечестен начин вземаха по два и дори три съседни парцела земя, строяха къщите си колкото се може по далече от пътя, докато всички обикновени селяни строяха къщите си близо до пътя, залепени за оградите. Зад къщите на селяните шумоляха градини, в които те прекарваха по-голямата част от живота си, предимно приведени. Пред къщите на братовчедите й, а и пред нейната къща имаше зелени поляни. Особено големи усилия за това полагаше Хрисант. Той садеше дърветата в дъното на своя парцел така, че да го закриват от целия свят.
Агафя разказваше на Любаша, че не била много желана в този двор, тъй като приличала на Ксения. Но все пак я пускали в двора, защото в очите й светело чудото на Филиповите очи, на тази непостижима, съхранена дълбоко вътре мечта за любов и надежда, основата на цялото съществуване на децата на Филип, техния позор, нещастие и възход. Когато децата оставаха сами, те винаги играеха на една и съща игра: строяха или замъци, или дворци. От всичко, което им попаднеше под ръка: счупени играчки, дъсчици, пръчки, листа, цветя, буци кал, през зимата лед, от парцали. Децата се опитваха от всякакви боклуци да направят подобие на дворец, на своето родово гнездо, за което им шепнеше кръвта им, където страстно се опитваха да се върнат, но не можеха, защото не знаеха къде е това и с какво право могат да попаднат там. И кои са?
Та те не знаеха дори фамилията на своя прародител, единствено чуваха шепота на кръвта му във вените си, който им диктуваше непостижими за тяхното съсловие желания. Родителите, бабите и дядовците им никога не говореха помежду си за това родство. Само веднъж всички се развълнуваха, когато на един от тях, потомците на Филка, самият той му написа писмо и му предложи да тръгне с него завинаги, да живее в чужбина, във Франция.
Написа му по една единствена причина – нито синове, нито внуци имаше Филка, дъщерите му остаряха, а потомъкът удивително приличаше на Филка. Но семейството никъде не го пусна.
Продължиха да си живеят все така. Работеха в колхоза, вечер пееха в тесен семеен кръг, казваха си един на друг своите стихотворения, които съчиняваха незнайно как и защо. Всички потомци на Филип се отличаваха от една страна с мечтателност, поетичен характер, любов към музиката и към всичко красиво, а от друга страна - със селски оптимизъм и грубо телосложение. Влечението да копаят пролетно време в градината, да заравят семена в земята, да пъхат в лошо разкопаните лехи бледите коренчета на доматения разсад, за да дочакат лятото, когато ще ги привлече романтиката, морето, белият чадър. После да се върнат, да седят в креслото срещу градината и да гледат как тя все повече обраства с бурени. Да си спомнят епизоди от забранената лятна любов и да наблюдават как загиват под слънцето не полетите и не оплевени от никого домати и краставици.
И така всяка година, година след година, през целия им живот кръвта на незаконно родените влачеше своя невъобразим коктейл, който замайваше главата с различни ненормални желания. И тогава, и досега, като на колела. Защото в центъра на цялото това безумие, от място на място се движи цигански катун, който се намесва от страна на една от жените на Филковите потомци.
Точно такъв коктейл обичаха дежурните на ПортАл. По време на смяната те доизпиваха коктейла от енергията на лъжата, предателството и невинността. На дежурните не им се разрешаваше да пият по време на дежурство. Цялата енергия на човешките емоции трябваше да бъде изпращана в базата под формата на снопове концентрирана информация. Броячите стриктно наблюдаваха как върви трафикът и не можеше да ги излъжеш дори и с един мегабар. Обаче дежурните се научиха да отварят пощенските пратки с един универсален код и тайно крадяха, а загубите в трафика приписваха на намалението на скоростта, на остарялото оборудване на шлюзовете, на прекалено голямото количество наново записали се и не удовлетворени потребители и т.н. нататък.
Дежурните забелязаха, че всеки човек, от чиито емоции беше направен коктейлът, имаше свои жизнени интереси, позиции, намерения, свои възгледи, желания, мнения, съмнения, особености и трикове. Нещо като свой, отличителен вкус. Затова те изгубиха интерес да смучат от груповите емоции и се превключиха на индивидуална енергия. Всеки си подбра индивидуално вкусче и тормозеше донора си неуморно. Принуждаваше го да повишава или понижава самооценката си, да променя изискванията към себе си и към другите, подтикваше го към действия за задоволяване на желания, които човекът смяташе за несвойствени, за чужди и които му пречеха да живее.
Тези желания, като гладен вълк, неуморно ръфаха и блъскаха човека отвътре: хайде, хайде, върви, направи това. Понякога направо ти се иска да нарисуваш тези неосъзнати, идващи отвътре потребности като изроди, които са се родили без уста. На нейно място един има ухо, друг - око, на друг пък в мозъка е каша. Гладните изроди крещят, трябва да ги нахраниш, за да спреш рева им, но устата им не е оформена. Страшно е да се гледа това, а не можеш да откъснеш очи. Те са под наблюдение. За да живеят, хуманистите им вливат чрез системи хранителен разтвор, задоволяващ всякакъв вид желания. Затова дежурните имат възможност да наблюдават какво се случва, какви чувства изпитват те и по какъв начин ги изразяват.
Те наблюдаваха мислите на Любаша, измериха степента на ценност на нейните спомени и решиха, че това може да бъде интересна вкусова добавка – нещо като лимон в чая или сладолед в кафето. Бързо включиха оборудването и изтеглиха енергията на мислите и чувствата й в своя незаконен, ляв, лично за тях устроен приемник. Любаша почувства смъртна умора от всичките тези мисли и отиде да поспи.