Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
Глава единадесета
Ситният дъждец невъзмутимо капеше върху лицето на Соня. Тя прекара ръка по бузите си, след това по косата – всичко беше мокро. Соня седна, главата я цепеше, много силно я болеше и стомахът. В тъмното тя закрета към къщи. Не мислеше какво ще каже на баба си и как ще обясни късното си прибиране у дома.
Портичката не беше заключена, входната врата също. В стаята на баба й гореше слаба светлина. Баба й седеше в любимото си старо, изтъркано кресло. Тя не попита нищо внучката си, само каза:
- Помогними да стана, Сонечка.
Соня се приближи, протегна ръце към нея, падна на колене и заплака.
- Не плачи, момичето ми,- Агафя галеше внучката си по мократа коса, по мократа ученическа униформа.
- Ти не си виновна за нищо. Хайде да те изкъпя. Запарих любимите ти билки: кози рогчета, девесил и мента. Да вървим, мила.
Агафя с усилие се надигна от креслото и те отидоха в банята.
Соня започна да се съблича, видя това, което не беше забелязала в тъмното и закрещя уплашено:
- Бабо, виж, цялата съм в кръв.
- Виждам, мила, не гледай натам, ей сега ще измия всичко.
Агафя натопи чиста кърпа в билковата отвара, избърса краката на Соня и я накара останалото да почисти сама. Настани внучката си във ваната с топлата билкова отвара. Напълни голямата кана, поливаше с вода главата й, нежно галеше косата й, позволи й да се сапуниса, а след това я изплакна, подсуши я с хавлията, помогна на момичето да върже косата си на тила, покри я с топло одеяло и я сложи да си легне. До кревата Соня я очакваше чаша ароматен чай, сякаш приготвен за нейното завръщане. Като че ли баба й знаеше кога внучката й ще се върне у дома.
- Пий, ще ти олекне, ще се успокоиш, ще забравиш лошото, то е вече в миналото. Сега всичко ще хубаво и различно. Легни си, затопли се, а аз ще ти разкажа приказка.
Соня обичаше приказките на баба си. Особено през зимните вечери, когато навън всичко беше замръзнало и виелицата затрупваше със сняг малката им стара къща, баба й разказваше на нея и на сестра й приказки, пееше им песни. Соня най-много обичаше една старинна песен:
„Ой, седя си аз до прозореца,
срещу червеното слънце,
срещу червеното слънце
и чакам черномореца!”
Кой е този тайнствен черноморец, Соня не знаеше и баба й нищо не говореше за това. Тази песен нямаше други думи и Соня не разбираше защо баба й я пее всеки път, всеки ден. С такава тъга и обреченост в гласа, че думите докосваха душата на Соня и предизвикваха нетърпима болка. Като че ли от този черноморец зависеше нейния живот, смърт и изобщо всичко в света.
- Бабо, изпей ми твоята любима песен, за черномореца, - помоли я Соня.
- За какво вече да пея за него, неговата песен вече е изпята - отговори Агафя. – Я да ти разкажа нещо друго, тайната на нашия род, ти трябва да я знаеш. Ще слушаш ли, нали още не спиш?
- Ще слушам, не спя, още ме боли всичко.
- Скоро ще ти мине, билките още не са подействали, скоро ще те успокоят, а ти слушай!
И Агафя започна своя разказ:
- Това се случило много отдавна, преди две хиляди години. Тогава нашите прадеди живеели в Галилея. В нашия род имало, има го и сега, такова проклятие: жените раждали само момичета - при това по две, но разнояйчни близначки, които не си приличали. Едната приличала на майка си, а другата – на баща си. Тази, която приличала на баща си - била здрава, а която приличала на майката – винаги била куца. Дъщеря ми, леля ти, сестрата на мама – Даря също не можеха да ходят и никой не знаеше защо. Сестра ти Аня е същата: нито може да ходи, нито да говори, но чува, вижда и разбира всичко. И така, в нашия род имало една Нона. Красива и дръзка. От поколение на поколение ние предаваме тайната за нея. Това е тайната за нашето родово проклятие. Преди да се роди Нона, всички деца се раждали здрави, в рода имало момчета. Всичко започнало от нея.
По същото време в Галилея се появил странен човек. Той правел чудеса, лекувал хората, учел ги, както никой преди него. Много хора идвали да го слушат какво говори. Когато хората били гладни, той ги нахранвал, като правел от малко количество храна - много. Нашият народ бил беден и такива като Нона ходели след него с хиляди. Дръзката Нона решила да се хареса на този човек, по всякакъв начин привличала вниманието му към себе си, но човекът не й обръщал особено внимание. Той винаги вървял нанякъде, а след него вървели много хора. Нона по всякакъв начин искала да го омае и да стане негова съпруга. Тя мислела, че той винаги ще смогне да изхрани семейството си без много усилия и да го излекува, ако някой се разболее. Но от нейните старания нищо не се получавало. Тогава Нона се ядосала, но не изоставала, вървяла с хорската тълпа след този човек и злобно твърдяла:
- Светецо, ще дочакам да те разобличат!
Този човек бил предаден, отвели го под стража, измъчвали го, след това го повели към разпятието. Когато го водели по пътя, той носел кръста на гърба си. Няколко пъти спирал, и тогава Нона вземала камък и го хвърляла по него, като се целела в главата. И така тя хвърлила дванадесет камъка, но нито веднъж не го улучила. А тринадесетия камък Нона хвърлила, когато той изпуснал последния си дъх. След три дни го сънувала. Той не казал нищо в съня й, само се усмихвал. Излъчвал такава любов, че Нона се уплашила. Тя ясно разбрала, че оттук нататък женското начало в нея ще се разделя, в едното момиче ще има любов, а в другото - камъните, които тя хвърлила и наследниците й никога няма да намерят покой, докато в техния род не се роди момче, което да принесе себе си, невинния, в жертва заради любовта. Кога ще се случи това никой не знае, но всяко поколение го очаква. Сега и ти си в очакване.