"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
Четвърта глава.
- Това са ми стотинките за автобуса, а с тези ще купя кифла на сестра ми - мислеше Соня. Виж, имам малко дребни, вземи ги – Соня даде на Таня монетите.
- Откъде вземаш пари? – попита Таня.
- Помагам на баба ми да събира треви, да ги суши и пакетира и тя ми дава за това малко пари.
- А тя какво прави с тази трева? Пуши ли я?
- Не, не я пуши! Баба ми е лечителка. Тя гледа на карти, лекува болни хора с тези билки и им ги продава.
Соня отговаряше на Таня и в същото време продължаваше да си търси копчето.
- Имаш много интересна баба.А моята е пияница, аз й купувам вино и за това тя ми дава малко пари и малко вино.
Татарските очи на Таня радостно светнаха .
- Обаче това не ми е достатъчно, аз искам да пия вино когато ми се допие , а не когато ми дава баба. Днес толкова ми се допи, че си тръгнах от последния час, уж ме боли корема. Сега ще преброя парите и тръгваме към магазина, нали?
Соня не възрази, съгласи се с нея. Нещо в Таня я привличаше, тя излъчваше увереност. Това слабо и ъгловато момиче събуждаше в Соня желание да я разбере. Правата черна коса на Таня непослушно стърчеше на всички страни, постригана както дойде. Истинско дяволче, като от книжката, която Соня беше чела още преди да тръгне на училище. Така те тръгнаха заедно към магазина. Дяволче с къса поличка и ангелче: тънка шийка, дълги красиви крачета, светла коса , кръгло личице , сини доверчиви очи. И само с една слабост - да разбере какво е усещането, когато пиеш вино.
Един неугледен мъж стоеше до магазина. Таня застана зад него, ритна го под коляното
и той рухна на асфалта. Таня се засмя.
- Този вече е готов , не може да ни помогне.
Покрай тях минаваше жена с тежки чанти в ръце. Таня се вкопчи в чантата и със сълзи на очи започна да моли леличката:
- Лельо! Купете бутилка вино, ето парите, на мен няма да дадат, аз съм дете. Баща ми, виждате, вече се срина. Той е алкохолик, като се събуди, трябва да пийне малко за лек, иначе ще умре .Купете, на мен няма да ми дадат, още съм малка.
- Горкичкият!
Лелката се завайка.
- Добре, сега! - взе от Таня парите и влезе в магазина.
Пияницата започна да вдига глава. Таня пак го ритна под коляното, той изстена и млъкна.
- Ще развали всичко - каза тя.
На прага на магазина се показа добрата леля. Момичетата й помогнаха да отнесе чантата до автобусната спирка и тръгнаха към Танината къща. Нейните родители бяха на работа, а бабата - неизвестно къде.
Къщурката беше малка и непривлекателна. Само две стаи, през едната от които се преминаваше. Таня разказа, мръщейки се с погнуса, че заради теснотията е принудена да спи в леглото на баба си. А от нея винаги смърди на винени пари, немито тяло и на вчерашния борш. Таня мразеше тези миризми, но нищо не можеше да стори. Нейната детска мечта беше една: по-бързо да порасне, да замине от това овехтяло градче нанякъде – все едно къде, само да е по-далече. Но засега беше все още дете и трябваше все някак да преживее, премине, изтърпи и изстрада детството. За да не вижда тази влажна, мухлясала мизерия, да не чува как през тънката преграда нощем баща й току пита майка й: Е, какво, тя дали вече спи?
След това те започваха по всякакъв начин да мъчат пружината на стария креват. Пружината скърцаше и хъркаше, стенеше и се удряше в пода, тропаше, трещеше и издаваше всякакви противни звуци. И толкова дълго! Таня не можеше да заспи от това. Т ставаше тихо, ь пола, стучала, трещала и ещё издавала всякие разные противные звуки. Да так долго! Таня не могла от этого уснуть. Она тихонько поднималась, безшумно пийваше сладкото вино от бабината бутилка и бързо заспиваше. Така тя свикна да пие вино нощем. А след това й се прииска да пие вино и през деня, за да живее като насън. За да не реагира на тази скучна главна улица на градчето, която имаше само една забележителност: някакъв мъж всеки ден събираше боклука в талига, в която бе впрегната кобила.
Всъщност само романтичните осмокласнички мислеха, че това е кобила. Таня знаеше, че това кон. Тя беше виждала неговото “достойнство”. И това беше нейната тайна. Това беше нейното единствено съкровище, което можеше да сподели с приятелките си, за да завоюва авторитет: да ги заведе на улицата, когато конят затропа с копитата си от една боклучийска кофа към друга, след това да застане в надменната поза на всезнаеща и да посочи с пръст: гледай, това си го бива!
Сега те със Сонка ще изпият по чашка и ще отидат да се любуват на коня.
Таня наля вино в чашата и подаде на Соня червената течност. Соня отпи. Беше вкусно и в същото време неприятно.
- Пий, само в началото е така, после минава!
Соня изпи още няколко глътки. Виното се понесе из тялото й като радостен огън. Но в края на пътя незнайно защо се втурна обратно. Соня дори не успя да вземе чантата . Със скок отвори входната врата и изтича - полетя на свеж въздух. Едновременно с движението на нейното тяло, виното и съдържанието на стомаха й се движеше по-бързо и по-стремително от краката й. Тя изтича към дъното на двора.
Когато спазмите спряха и стомаха й се успокои, момичето се огледа. Видя помпа, от която черпеха вода. На момичето толкова силно му се прииска да се измие и да почисти дрехите си, че се затича, без да гледа в краката си. След трийсетина метра Соня се спъна в стърчащия от земята неголям камък и падна на колене. След това се срути върху камъка и удари в него слепоочието си. Тя лежеше и искаше да умре, толкова й беше лошо, срамно и гадно. Тя закри очи и заплака. Дворът бе частен, никой от възрастните не си беше у дома, тревата около камъка бе висока, храстите наоколо я скриваха. Така и щеше са си умре тук – като пиян, мръсен ангел.
- Ти не си ангел, всички ангели са в ПортАл - Соня изведнъж дочу глас или може би това беше мисъл в главата й. «Това е от виното» - помисли си Соня.
- Не , не е от виното . Аз тебе говоря с тебе. Аз, в който живее духът на Святата планина Чимангуа.
- Каква ти планина, в нашия град няма планини, - мислено отговори Соня.