"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
Трета глава.
Един ден камъкът я попита:
- Е, какво, готова ли си да се преселиш?
- Не, не съм – отговори Соня - не съм готова.
- Още не си се наживяла, Соня?
- Не съм долюбила, не съм се налюбила, остави ме засега, скоро ще дойда при теб - Соня погали камъка, целуна го и си отиде.
Момичето според акта за раждане се казваше Светлана. Но в градчето, в което живееше като дете, където се бе родила, по неизвестни причини всички Светлани ги наричаха Соня. Може би защото Светлината и Слънцето са почти едно и също. Соня не правеше изключение. Тя беше свикнала с това име и че всички в къщи я наричаха Слънчице Сонче, а в училище - Светла.
Тя беше в осми клас, когато се запозна с камъка. През междучасието едно от копчетата на нейното яке се скъса, падна на пода и се изтърколи под закачалката, на която окачваха връхните си дрехи учениците от седми клас. Соня полази на четири крака до ъгъла, да не би копчето да се е пъхнало в някоя цепнатина на пода. Копчето така и не се намери. Там, зад редовете закачалки, беше приклекнала Таня Сарахметова. Тя се беше притаила зад едно дълго палто и нещо съсредоточено броеше.
- Крадеш ли ?- попита Соня.
- Броя колко съм гепила - без капка смущение й отговори Таня и бръкна в поредния чужд джоб.
Соня не продължи разговора веднага. Нещо вътре в нея й подсказваше, че Таня постъпва неправилно. Обаче това „нещо” не й подсказва дълго. Соня бързо забрави всичко. При децата на тази възраст, с малки изключения, съвестта още мълчи. Всички техни обещания и цялото им възпитание отлитат от главата им като миналогодишен сняг. Миг – и не остана нищо от това, на което баба Агафия учеше своята внучка.
Соня расна без майка и без баща. Нея и сестра й ги възпитаваше баба им по майчина линия. Тя ги учеше, че да се взeме нещо чуждо - е голям грях.
- За какво ти е? Искаш ли да ти дам моите пари, за да не джобиш повече?
Соня тупна по джоба си да провери дали беше останало нещо след закуската в училищната лавка.