Записки новоначальной.
Автор: Надя Николаева.
Перевод: Екатерина Миладинова.
От автора
На 24 август 2008 година приех пострижение за монахиня под името Феодора. В живота ми нищо не се промени. Измениха се представите ми за живота. Ако някой преди ми бе казал как се променят човешките чувства и какво става с него самия, нямаше да му повярвам. Но сега нещо тайнствено се случва с мен. За това искам да напиша в тези записки.
Записките са кратки глави, лесни за четене. По своята същност това са отговори на интересуващите ме въпроси. Започвам записките с най-близкото на всеки човек – с тялото.
Трябва да се живее. В нормалната действителност това не е лесно. Ами ако си в другата реалност, а се намираш в обикновения свят? Сред обикновени хора? С вече утвърдените си стереотипи и навици?
Преди пострижението, владиката поговори с мен и ми каза, че няма да ми е лесно. Младите се мъчат една-две години и след това стават истински монахини. А когато си над петдесетте? Надявам се Господ да ми даде сили да издържа и че народната мъдрост: “Да учиш стария, все едно да лекуваш мъртвия” не е вярна.
Записка 1.
“Господ да Ви е на помощ. Радвам се, че описвате своя опит. Ние, миряните, и понятие си нямаме за тези неща. Мисля, че ще ни е от полза да научим за това. А и много ми се иска да знам какво преживява и какво чувства един мой близък. Колкото до телесното... Ще отбележа, че когато по време на четиридесетдневния пост не ядох месо, забелязах, че месните продукти изведнъж започнаха да миришат неприятно. А се налага Вие да ги готвите. Колко ли Ви е трудно едновременно да изпълнявате задълженията си и да се грижите за другите. Любовта побеждава всичко.
Бих искала да Ви попитам и за още нещо, пак не за духовното. Вие бихте могли през цялото време да носите монашески дрехи. Знам, че има някои ограничения, които касаят външността, дрехите, ползването на козметика. За декоративна козметика и дума не може да става, но поне за тялото си можете ли да се грижите? Имам предвид да използвате крем, например?”
Аз съм "новоначална" – защото започнах нов живот. Отрекох се от реалния свят и ме “регистрираха ” в другия, невидимият свят. По-рано се казвах Надежда Николаева, сега моето име е грешната монахиня Феодора. Всичко се случи толкова бързо и неочаквано за мен, че след като приех пострижението, три дни плаках, без да спра. После се почувствах по-добре и осъзнах, че това е вече краят, последната гара, по-нататък в този свят няма къде да отидеш. Остава ти само едно - да полетиш, защото монасите са като ангели на земята. Или да паднеш в пропастта, т.е. да се откажеш от монашеството. В такива случаи се чете специална молитва и човека го връщат в реалния свят. Но аз знам, че го връщат към гибелта и вечните мъки на оня свят. По-нататък ще напиша предисторията на моя преход в другия свят, в иночеството. Сега още не мога да си събера мислите. Монашеството е тайнство, не може да се каже всичко. Тези, които ще прочетат моите записки, могат да ме попитат: а трябва ли изобщо да се пише за това?
Прочетох много книги, но никъде не открих нищо конкретно, което да подхожда на ситуацията и светоусещането на човека, живеещ в нашето време. Само общи приказки. Затова, когато владиката ме попита, готова ли съм за подвизи в името на Христа, аз отговорих “да”. А след това се оказа, че този подвиг е един такъв...Наистина е подвиг.
Двадесет години спазвах всички църковни пости и смятах, че това е лесно. Обаче след поста тялото ми имаше възможност да получи белтъчини. Много рядко консумирах месо - пилешко, два-три пъти в годината, понякога диетичен салам. След подстригването ми постът стана вечен. Обонянието ми се изостри. Мислех, че ще изгубя съзнание, когато минавах покрай места, където хората ядяха кюфтенца. Но това беше в началото. Сега реакцията ми е друга. Миризмата на месните продукти, лъхаща дори само от дрехите на хората, предизвиква в мен толкова неприятно усещане, че ми се иска да избягам. Вече нямам желание да ям месо и риба, но ми се налага да ги готвя, защото възпитавам осиновени деца, а те са малки и не са монаси, имат нужда от нормалната за всички хора храна.
Не се мъчете да ме обвинявате в това, че започнах своите записки от телесното. За духовното ще пиша по-късно. Духовното е винаги вътре, лесно е да го скриеш, а телесното избива навън.
Записка 2
Какво се случва в човешкия дух? Иска ти се да се молиш. По време на молитвата се усеща прилив на сили, като че ли времето тече по друг начин. Успяваш да направиш повече, отколкото в нормалния живот. Молитвата не изморява, помага ти постепенно да преминеш към такъв начин на живот, който да предизвиква вътрешна радост. В началото исках да се моля бързо, горещо, но сърцето ми започваше да бие по-учестено, получавах аритмия. Започнах да се моля по-бавно, по-дълго, влагайки в молитвата разбирането, че това не е състезание и не е бягане на дълги разстояния. Това е разговор с Бога. Прииска ми се да му говоря така, че казаното от мен да бъде ясно, уважително, ласкаво. За да усети този, към когото се обръщах, колко много го обичам. След време започнах да усещам и неговата обич към мен. Даваше ми сили, пращаше ми “разтегливо време”, помагаше ми да изпълня всичко замислено, пазеше ме от беди. Та нима е възможно една обикновена жена, притежаваща обикновени сили, без помощник и покровител, да носи товар като моя? Малко по-малко, от само себе си, започнаха да отпадат натоварванията, да ми се освобождава време за молитва. Първо ме напусна приятелката, с която дружихме двадесет години. След нея в по-добрия свят се пресели любимото ми кученце. То не ми пречеше, с него ми беше хубаво, приятно е да се грижиш за този, когото обичаш. Вероятно в препълнената лодка на събитията нямаше място за малката Боня.
За да нахраниш някого, първо трябва да отидеш до магазина. Това изисква време. Вчера носех чанта с продукти. Беше седем сутринта. Предишния ден падна дълбок сняг. Преспите на пътя бяха до колене. Трудно беше да се гази с чанта в този мраз. Когато влязох в монашеския дом, ръката ми сама се отвори, чантата падна и се счупи бурканът с постната майонеза. Язък. Монасите живеят от подаяния, но какво ти подаяние, когато снегът така е затрупал пътищата в нашия южен край, че и снегорин не може да мине. Чакам топлината и слънчицето, чакам кога ще се стопи снегът, чакам Господната милост, вярвам, че няма да бъда изоставена. Какво правя? Моля се.
Записка 3.
Понякога ме посещават хора, които просто искат да поговорят с мен за живота. Мъж, отдал целият си живот на работата и семейството си. Бил на години, когато съпругата му починала. Децата пораснали и нямали нужда от него. А и здравето си изгубил. Сега е инвалид, има фистула - незарастваща рана, през която излиза навън цялото съдържание на червата. Този мъж ми разказа, че не го напуска мисълта за монашеството и за манастира.”Кой ли ще ме вземе такъв в манастира?” Въпросът на отчаялия се старец ме накара да се замисля. Наистина, дали някой ще го вземе в манастир? А и там ли е мястото му? Всичко е възможно, стига Господ да нареди.
Няма да разсъждавам за проблема на този инвалид и защо той точно сега търси монашеството и манастирския живот. Монашеството е подвиг. Манастирът не е старчески дом и не е място, където можеш да изживееш остатъка от живота си. Манастирът - това е тежък труд, изпълнен с лишения живот, работа върху себе си. Преди всичко за преодоляване на собствените несъвършенства.
Всеки манастир си има свои правила, определени от неговия устав. Тези правила са лесни за изпълнение за онези хора, които са се готвили да приемат другия живот, иночеството. Но колкото и да се подготвяш, в реалният свят винаги можеш да се отпуснеш и да си починеш. Приемайки подстригването, завинаги приемаш другия начин на живот.
В първата записка описах личните си чувства и преживявания, свързани с промяната в начина ми на хранене. Сега вече ми е лесно да говоря, пиша и да се сблъсквам в живота със съблазните на вкусната и питателна храна. Но за да го постигна, имах нужда от време и доста усилия над себе си. Едно е, когато организмът ти само понякога не получава нужната му храна. Друго е, когато осъзнаеш, че това е завинаги. Човек свиква с всичко, само не с постоянството.
Следващият навик е молитвеното правило. Винаги съм харесвала сладкото състояние, което идва с молитвата. Но преди молитвата можеше да бъде отложена или пренесена в друго, по-подходящо време. Можеш да прочетеш само утринните и вечерни молитви и да се успокоиш. Иноческото правило обаче изисква ВСЕКИДНЕВНО изпълнение. Независимо от мястото, където се намираш, от здравословното ти състояние, от натовареността на послушническата работа, от наличието или отсъствието на физически сили.
Монашеското или иноческо правило го назначава владиката при подстригването. Най-простото правило за новоподстриганите изглежда така: всеки ден да се четат утринните молитви, три канона с акатиста на Иисус Сладчайшия, седемнадесетата катизма, Апостола, Евангелието, канона на покаянието, в петък се чете акатиста на Пресветата Богородица, тропар на светец, вечерни молитви, молитви по броеница. При новоподстриганите това заема не по малко от три часа всеки ден. Нямаш право на почивка. При монасите има една приказка: “Как си?” И отговорът е: ”Като по правилото”. Външните обстоятелства се подреждат според начина, по който инокът изпълнява своето правило. Не ти се иска да рискуваш, затова навикът за изпълнение на правилото се изгражда с много труд, но се изгражда. Правилото става потребност, първата работа, с която бързаш да се заловиш, преди жизнените обстоятелства да ти попречат да го направиш. Отначало аз се молех сутрин, стараех се да прочета всичките 300 страници от текста. Това беше трудно, но ме заливаха такива непознати за мен до този момент сили, че не знаех какво да правя с тях и накъде да ги насоча. Но пък усетих, че аз не мога да притежавам такива сили, а Господ ми ги праща по време на молитвата. Появи се чувство на благодарност към Подателя на тези сили и желание да не пилея напразно това, което ми се дава. Започнах да търся в книгите как Светите отци са изпълнявали правилото, намерих много примери и избрах най-подходящия: да разделя правилото на няколко части и да ги изпълнявам в определени часове. Олекна ми малко, денят ми стана по-организиран, започнах по-лесно да свиквам, изобщо стана ми по-лесно да изпълнявам правилото, то стана някак си съразмерно със силите и душевните ми потребности. Вътрешната дисциплина е много важна, защото правилото не е за определен период от време, то е завинаги и с всяка година ще се увеличава количеството на необходимите молитви, което ще го усложнява. Затова е толкова важен навикът, той ти позволява да изпълняваш тази духовна работа с радост.
Способен ли е физически слабият човек на такива подвизи? Трудно е да се каже, Господ може да даде на всекиго сила за всичко. Но за да не спре монашеството да бъде подвиг и да не се превърне в тегоба и съжаление от вида на: „Какво направих аз? За какво ми е всичко това?”, се налага да положиш усилия над себе си, да се придвижваш напред, да се принуждаваш да правиш това, което сам си избрал. Възможно е в това да е смисълът на проявената вярност: да изпълняваш обещаното, когато никой не те контролира и не може нито да ти разреши, нито да ти забрани нещо. Монахът сам контролира себе си в изпълнението на молитвата. Не заради някаква награда, не заради нещо обещано. А заради вярата, надеждата и любовта. Аз истински вярвам, че има Бог. И се надявам, че виждайки моето усърдие, той ще ми прости това, което направих с душата си по време на материалното ми минало в бившия СССР. И правя това заради любовта към себе си, към човека и към Него – Създателя на човека.
Някои от моите приятели, следвайки примера ми, също решиха да се подстрижат. Наблюдавайки външната страна от живота на другия човек и не виждайки неговата вътрешна работа върху себе си, лесно можеш да се съблазниш в подражателство. Затова, ако се появи желанието да живееш друг живот, отначало изпитай себе си. Изпитанието се състои в това: да опиташ другия живот доброволно, без принуда.
Записка 4.
Странна мисъл не ми дава покой през последните 50 години. Един въпрос. Този въпрос тупти в моето сърце, както пепелта на Клаас. Как да изпълня двете заповеди, дадени от Иисус Христос? Да възлюбя Господа Бога и да възлюбя ближния както самата себе си. Много странни отговори минаха през моят здрав и рационален разум. А сърцето повтаря: не е това, не е това...
Как да стигна до правилното възприятие? Нямам много време за мислене. Оказа се, че всичко е твърде просто. Достатъчно e да се разболееш. Появява се много свободно време. Остра вирусна инфекция. Главата те цепи, ставите те болят, нямаш апетит, ту те тресе, ту се обливаш в пот. Животът става непоносим. И само тънката нишка на задълженията те свързва със света: трябва да изпълниш правилото. Навсякъде, във всякакъв вид и състояние: правилото – това е най-главното, то е доказателството за вярност. Молитвата отначало плахо, като че насила, започва да се обажда отвътре „Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мен, грешната!”. После все по-смело, по-уверено, като че ли душата ми чука на вратата и моли, моли. След 300 молитви се уморява да чука, неусетно заспива за миг. Събуждам се, изтръпналата ми ръка държи броеницата на съответното топче и монотонното молене продължава. И така дълго...по правило ми се полагат минимум сто молитви. Останалото е според силите и възможностите. Прехвърлям шестстотин, крилата ми се изпъват и аз отлитам в съня. На сутринта първата ми мисъл е: „Да обикнеш Бога е лесно. Обикни определен човек така, че да чувстваш към него доверие до самата си смърт и да не осъждаш недостатъците му. Приеми го такъв, какъвто е. Обичай го. Плачи, когато е далече от теб, тъгувай и се радвай, когато го видиш отново. И ако поне веднъж в живота си усетил такова чувство, знай, че това е любовта. Любовта към Бога се намира вътре в човека. Всеки носи Бога в себе си. Възлюби ближния, както самия себе си”.... Вътре в мен има душа – тя е от Бога. Аз обичам душата си. Душата на ближния е същата. Аз обичам неговата душа, неговия Бог, тоест частта от този, който е и в мен и когото аз обичам и жалея. Пиша това и разбирам, че онова, за което говоря, не може да се опише. Откри ми се тайна. Докато тя е все още достатъчно далече, искам да я обясня и да запечатя своите усещания. Обаче колкото повече се доближавам, толкова повече искам да мълча за това. Казаното, казано.
Записка 5.
Монасите са хора, които са мъртви за реалния свят. Подстригването е края на техния предишен живот. По-нататък тях нищо не ги привлича на земята. Новият живот изисква нови правила: нищо да не продаваш и да не купуваш. Нищо лично да не притежаваш, към никого и към нищо да не се привързваш. Нищо да не вземаш и да не даваш. Да посветиш себе си на труда и молитвата. В определени часове от денонощието да признаваш любовта си към този, който самият е любов. Иска ти се да се скриеш от всичко и от всички, да се усамотиш там, където наоколо няма никой и да се намираш в състояние на пълно сливане с този, когото нито виждаш, нито усещаш, но чувстваш с всяка прашинка от съществуването си. Не мога да опиша с думи това състоянието. Ще опитам с един пример.
Днес, 25 февруари 2009 година, всички четохме часове наред три канона... Службата продължи пет часа. Умора нямаше, а имаше чувство на лекота и полет, чувство на разтваряне и пълно удовлетворение, усещане на щастие. Струва ти се, че вече можеш и да напуснеш този свят. Но животът в тялото продължава. То иска да се храни, да спи, да посещава всички места, предназначени за задоволяване на нуждите му. На улицата застудя, макар температурата да не е минусова, но вали студен дъжд, а в старата тоалетна зеят огромни дупки. Само като си представиш, че трябва да се разголиш, веднага ти се отщява да ходиш там. Но мислите ти не отстъпват, защото човешката природа си търси своето. Погледнах тъжно през прозореца на параклиса и реших все пак да отида да се запозная с течението в тоалетната. Излизам от параклиса, а до вратата спира камион и свири с клаксона: Господ ни е изпратил благодетел. Докарал ни е съвсем нова, прекрасна синя кабинка - био-тоалетна. Има ли това събитие нещо общо с високите стремежи? Има, и то много... Напомня ни, че ние още не сме ангели и имаме човешки нужди, че Господ знае за тях и се грижи за нас, да не се разболеем. За реалния свят ние вече духом сме мъртви, но продължаваме да живеем в телата си. А тялото търси своето.
Голяма радост за нашето телесно монашеско съществуване е идването на поклонници. Поклонниците донасят хляб, сладко, консерви, дрехи, малко пари. Те не са достатъчно, за да платим разходите за ток и вода. Трябва внимателно да планираме бюджета. Известно време нямаше автобуси с поклонници. Днес прегледахме запасите и се оказа, че са останали само макарони. Трябва да отида до магазина, за да купя продукти. Никога през живота си не съм получавала пари просто така, винаги ги изкарвах с много труд. А днес се случи чудо. Отивам до магазина, а там – промоция. Нарича се: „Провери своя чек”. Трябва да обмениш касовата си бележка за картичка, а след това да поднесеш картичката към един автомат. Странно, за пръв път от 55 години ми се падна печалба: 200 рубли. Това са 20 хляба. Или 20 хавлиени кърпи, а можеш и 20 пъти да се возиш на трамвай. Можеш да купиш една неголяма богослужебна книга. Нищо лошо няма в това да си помечтая! За да получа ей така тези 200 рубли, трябваше да се моля усърдно 5 часа, без да мисля за доходи, просто да се моля, защото така трябва, това повеляват богослужебните указания. Но ако се моля 10 часа и то специално, дали мога да спечеля 400 рубли? Въпросът остана отворен.
Монашеският живот протича така, както монахът изпълнява монашеското правило. Живот - като правилото. Това означава ли, че монасите остават да живеят, за да се удивяват на чудесните промени, които се случват с тях? Не е така. Монасите остават на земята, за да измолят бъдещият си живот и мястото си във вечните селения. Господ казва, че иска не жертва, а милост. Аз не жертвам себе си заради личната си вина в миналото, тази вина я има всеки и тя се нарича грях. Греховете се опрощават чрез покаяние. И не е задължително да станеш монах, за да изкупиш своите грехове. Сегашното ми положение ми е мило. И с действията си искам да умилостивя Господа и да му стана мила. А за да се случи това, трябва не само да се откажа от греха, а да придобия три добродетели: вяра, надежда и любов. Има хора, добродетелни по рождение. Те са чисти и свети. А има такива като нас, грешниците, които трябва да култивират в сърцето си особен вид нравственост, от която израстват вярата, надеждата, любовта и милосърдието. Милостта е Божествено качество, което не е свойствено на хората. Приемай хората и всичко, което става с тях и с нас такова, каквото е, без осъждане. Старай се да оправдаваш всеки. Оправдавай Бога, който е вътре във всеки човек, в душата му, като капчица. Ако се стараеш, Господ ще забележи това и ще ти помогне, ще ти изпрати всичко, от което имаш нужда. Ето какво мисля аз, за какво пиша, с какво дишам, и това е всичко за днес. Отивам да чета молитвеното правило.
Записка 6.
Как може да се пише за това, какво прави душата след смъртта на тялото? Може ли човек да вярва на такива описания, щом още никой от починалите и отишли на оня свят не се е върнал? Нещо повече, не е написал нито една книга? Така мислех, гледайки голямото количество литература, разказваща за задгробния живот на душата и не купувах тези книги, не ги вземах от библиотеката, нито от приятелите си, защото не вярвах в тези приказки. Струваше ми се, че богатата фантазия на авторите им цели да стресне доверчивите човечета и да ги накара да променят начина си на мислене и на живот. Защо? На кого е нужно това и за какво му е? Естествено, през главата ми минаваха предимно мисли на осъждане. Иначе щях да разбера, какво се случва с мен. Все пак, аз прочетох няколко от тези книги - за обща култура и разширяване на кръгозора. От тях научих за няколкото етапа, през които душата минава след смъртта. Първият етап е първия опит за умиране – оглушаване и безчувствие. След това, три дни душата осъзнава, че нещо не е както преди. След това, в течение на 40 дни, душата се опитва да свикне с новата си роля. Ново обкръжение, нови усещания, желание да разбереш кой си, къде си и какво става с тебе. Как се живее в това състояние, как се примиряваш и приемеш това, което става? Ако имаш късмет, ще се научиш и ще се приспособиш. След това душата отива в дома си на кратко посещение. За да осъзнае, че у дома вече нищо не я радва и нищо не й трябва. И че светът, в който се намира сега, е по-добър от предишния.
И душата започва да строи в новия свят нов живот и да създава нови взаимоотношения. И в този нов свят тя търси главния началник и го намира. Намира това, което търси. И по този начин минава още време, половин година от мига на смъртта и после пак настъпва промяна. Четях за всичко това, но не вярвах. Днес е сряда, 4 март. Събудих се със съзнанието, че всичко, което съм прочела, е истина. Просто информацията не се оформя и не се подрежда веднага, трябва да мине време. Днес стават точно седем дни от сътворението на моя нов свят.
Когато приех монашеско постригване, цяло денонощие не можах, по непонятни за мен причини, да разбера какво става вътре в мен, в моето тяло и в душата ми, ако такава изобщо съществуваше. Започнах да плача и ридая. Без причина, само от мисълта, че всичко това е завинаги. Плаках без прекъсване три дни. После ми олекна. Както беше написано в книгите. След това 40 дни правих много трудни опити да подредя моя личен свят, който изведнъж се срути и се обърна наопаки. А през следващата половин година се създаваше нещо, което зависеше не от моето влияние и воля, а от усърдието ми и устрема ми. И вече се оформи нещо разбираемо. То бе добро, справедливо, безмерно обичаше хората, плачеше и се молеше за тях, виждаше абсолютно всичко, но не можеше нито да влияе, нито да каже нещо, защото виждаше неизбежността. И не осъждаше, а още повече съжаляваше всички и търсеше Бога, за да падне в краката му и да лежи като кученце, и да го моли само за едно, да не бъде изгонено и отритното. Защото всичко, което има, принадлежи на него и се намира в неговата власт.
После се промениха въздушните координати. Невъзможно е да се обясни това с обикновени понятия. Ако по-рано усещах неприятностите, ударите и страничните въздействия отляво и отдясно, сега ги чувствам отгоре и отпред едновременно. И не мога да разбера веднага каква е съставката и кой я слага в миксера, за да приготви райския коктейл или може би адската смес. И с това можех да се справя. Обаче ми се появи четириизмерно възприятие и можех да видя като дух този, към когото се стремях. Дори осъзнах как мога да изтегля цялото си тяло в четириизмерната плоскост, за да усетя това, към което се стремя. И целият триизмерен свят ми се стори плосък и ИЗКУСТВЕН, а този, другия - ИСТИНСКИ. И това се постига, когато четеш полунощната молитва. Преди аз се питах, защо те се молят толкова дълго? А сега вече знам. През това време те живеят там, в другата реалност. Ако я търсят, я намират. След като измина половин година от постригването ми, на седмия ден се събудих и осъзнах, че вече съм опята, умряла, тук ме няма. И цялото ми съществуване е една мъничка точица, прашинка от вечно живата тъкан на мирозданието. Толкова й е радостно и самотно, и така й се иска да отхвърли колкото може по-скоро това тромаво, красиво човешко тяло с всичките негови привлекателни женски форми. И нищо не ми трябва от онова, което по-рано използвах аз, човека. И тази записка също не е нужна. Може би само за да не забравя какво ни чака след смъртта. Ще ме опеят и ще бъде късно. Написах тези редове и сега ще ги дам на бившия ми съпруг, за да ги прочете, и той се готви да приеме монашеството. Може би ще размисли, ако му кажа, че всичко, което пишат монасите за задгробния живот, е истина. Тялото им е живо, обаче те вече са покойници, мъртви за реалния свят, те са опяти. Черни траурни дрехи завинаги и никакви грижи за светския живот. Без болести. Защо ще питаш мъртвец за здравето му? А ако е болен, това означава, че червеят на светския грях е влязъл в мъртвото тяло на монаха и гризе неговата вечна душа. Трябва да се покаеш, да кажеш на кое място се намира този червей и да се молиш да бъде изваден. Но ако душата е колкото прашинка, тогава колко голямо е червейчето? Трябва да изучаваш под микроскоп своите постъпки и мисли, за да намериш червейчето. По-добре е да не си го завъждаш изобщо. Това е много лесно, съществуват ключове от вселената без беди: ”ключове - мълчи”. Те заключват катинара. И още, до вратата може да бъде поставена и охрана. Трябва да има само четирима пазачи: Простете, Благословете, Да и Не. Ако постоянно се призовават тези охранители на личния вътрешен ред и никакви други имена не се произнасят, тогава животът става по-добър.
Записка 7.
Монасите живеят с любовта, но тяхната любов не е обикновената човешка привързаност. Това не е жалост, не е страст. Това е чудото на съединението и на неразделението.
Красиво казано. Обаче на практика любовта трудно се дава. Редом с моя дом си купи къща и се засели монахинята Зоя. Стана по-весело. Заедно се молим. Стараем се да не показваме, че още не сме наясно със самите себе си. Вече се научихме да мълчим и да отговаряме с една дума. Научихме се да бъдем тихи.
Открихме, че част от вещите не са ни нужни, излишното обременява. Сега всяка от нас има всичко необходимо за живот и за молитва, доволни сме и на малкото. Всеки ден имаме прясна, постна храна. Понякога ходим в гората, разхождаме се из околността. Подворието се преобрази. Защото това е дом за Бога. Е, още се получават отделни казуси. Заедно анализираме ситуацията, оправяме взаимоотношенията. Ясно е, че на 50 години трудно се променя начина на живот. Още по-сложно е да го промениш насила. Налага се постоянно да бъдеш готова за нещо, неизвестно какво.
Записка 8.
Храната за тялото е необходима, но повече е необходима духовната храна. Приспособихме старата полусрутена барачка за параклис, той e много тесен, само девет квадратни метра. Налагаше ни се да служим само по една книга и по време на службата да си я предаваме една на друга. Сега вече имаме два комплекта от необходимите книги. Стана ни по-леко. Стараем се да не пропускаме нито една дума от службата, но ако нямаме нужната книга - просто разперваме ръце, гледаме се една друга и пропускаме. Нямаме свещеник, но понякога каним - да ни изповяда и да ни причести. Службата четем по книгите, пеем както умеем, научихме се да четем канони. Колкото до храната ни, при нас тя винаги е оскъдна, но това ни устройва. Супа, борш, каша. Вече е пролет, в лехите порасна зеления лук. Това са витамини. Започнахме да садим зеленчуци в градината. Монаси не монаси, но искаме и да ядем, все пак сме хора.
Записка9.
В края на лятото се случи много тежко за мен събитие. Владиката ни, моят духовен отец, беше преместен в друга епархия. Дойде новият владика. Съобщи ни своето решение да спре строежа на манастира. Смирението предполага никога да не се оплакваме. При пострижението ми обясниха, че за мен сега най-важните лица са нашият Господ Иисус Христос и владиката, който извърши посвещението ми. И че мога да поднасям покаянието си само пред тях и пред никой друг. Ако съгрешавам в това, че изпълнявам благословията, то сега вече съвсем се обърках. Естествено, всяка история има сюжет. Но аз нали реших да пиша само за това, което се случва в моите чувства и мисли. По тази причина пропускам сюжета. В началото ме мъчеше отчаяние, негодувание, ужас от осъзнаването какво се случи с живота ми. Отидох при моя владика. Той ме е прие смирено, ангелски, утеши ме. Нали ми е като баща. Обаче вярата ми силно се разклати. За малко да се срине. Една фраза ми помогна. „Майчице, представяте ли си колко сте силна, - ми каза една жена, - сам владиката се бори с вас.” По странен начин тази фраза ме отрезви и мъките ми спряха. Бесовете винаги отстъпват, когато ги забележиш. Започнах да се моля усърдно за новия владика. Да правя поклони за приятели и врагове. Кой знае, може пък той да не ми е враг изобщо. Така и се оказа с течение на времето. Той сне от мен такъв тежък товар, какъвто сама никога нямаше да мога сваля. Защо незаконно и чрез измама бях подстригана? Защото на моите ръце лежаха три осиновени невръстни деца. Тези деца Господ ми ги прати от сиропиталището. Господ ми ги прати, а новият владика ги благослови да се върнат обратно в детския дом. Е, добре, значи такава е волята Божия, да страдат там с благословията му. А аз ги мъчех, водех ги на причастие всяка неделя и всеки празник. И трябваше да повярвам в това, което не ми дава мира, че четири години напразно не съм спала нощем заради тях, че съм ги лекувала, учила, прала, хранила. Но още не мога да вляза в стаята, където живееха децата. Връхлита ме буря на протест, жалост и отчаяние. Седя сама и си повтарям: „Аз съм монахиня, аз съм мъртва. А мъртвите не умират, и няма да умра от тази болка.” А и започнах да откривам разумни мисли в книгите. Прочетох, че дори подстригването и да е извършено чрез измама, както се случи с мен, или по принуда, все едно, станало е по волята Господня. Е, добре тогава.
Записка 10
Днес заваля за втори път сняг в моя монашески живот. Втора зима. Красиво е, но студено. За южняците това е непривично. Любувам се през стъклото на прозореца. Добре, че ситуацията ми позволява да не се намесвам в реда на природните събития. Да не тъпча с ботуши белия лист на снега, дори и да са чисти. Снегът - това е душата на небето, в която няма любов. Когато един монах не спазва обещанието си пред този, на когото е обещал вярност, когато нарушава обетите, дадени при пострижението, тогава главата на неговия дух се покрива със сняг. Бяла мъхната шапчица. И не е важно малко или много сили си имал, за да се противопоставиш. Не е важно дали сам си стигнал до това или някой те е принудил. Бялата мъхната шапчица покрива главата на духа ти. Прави с нея каквото щеш. Златната корона на вечния живот се разпада на части. Превръща се в лъскава евтина украса. Разпада се на пепел, макар и чиста пепел. Ако няма вяра, любовта изгаря. Най-интересното е, че човекът, чрез когото е дошла съблазънта, веднага изчезва от живота ти. Толкова дни и години те е заблуждавал, търсел е твоята помощ, молел е, обещавал е, докато тази съблазън узрее. И ето че човека го няма. И други хора веднага решават проблемите му. Но нима съблазънта е само една? Накъдето и да се обърнеш – отвсякъде протегнати ръце: дай ни, помогни, загивам. А след това – празнота. Пустиня. Къде отидоха тези, загиващите? Господи, не ги наказвай заради мене, грешната. После в пустинята се появяват други. Отново молби, разкази за проблеми, призиви за помощ и милосърдие. Съжалих ги, отговорих им. И се започва. Разговори за дреболии, наивни молби от рода на: ”Направете така, че да бъда като вас, да виждам всички като на длан. Само да не се налага да се моля, да постя и да се уча. И да бъде всичко по Божия благодат. Защото вече затъпях на строежа. Искам да помагам на хората и да си купя жилище”. Нима можеш да съдиш такива думи? Това не са човешки думи, хората не могат да измислят това. Гледам към него и през него и не се страхувам. Мъртвите не умират. Монахът е опят приживе. Моето тяло е моят гроб. Странно, че искат от мъртвеца да научат нещо друго, освен за смъртта.
Записка 11.
Ако допреш морска раковина до ухото си и се вслушаш, можеш да чуеш шума на морето, от дъното на което е взета тази раковина. Морето ли шуми в нея или това е илюзия, създадена от извивките на раковината? Когато сме деца, ние искаме да вярваме, че това е морето. Но възрастните знаят, че това е само игра на въображението, илюзия. Разглеждайки книгата „Иноческото правило”, дори четейки познатите текстове, можеш да предположиш, че разбираш състоянието на монаха, нали познаваш този човек в миналият му, обикновен, светски живот. И може дори да ти се стори, че го чуваш и го разбираш. Това е илюзия. Учи се да чуваш истинското море.
Записка 12.
Уча се да чувам природата. Започна сеитбата. По това време в градината вече буйно цъфтяха бурени. Наложи се първо да ги изкореня, а след това да прекопая земята и да посея магданоз. При копаенето семената на бурените в земята не се виждат. Но аз знам, че през лятото, със завидно постоянство, всеки бурен като по график излиза от земята и пуска дълбоки корени. И цяло лято се налага да стоя при лехите с мотика в ръка, превита на буквата „г” и да се боря, да се боря, да се боря за културните растения. Какво ли не прави човек за собственото си оцеляване! Когато сееш в земята семена на културни растения, забелязваш, че всички те са достатъчно едри. Много добре се виждат в земята. За да отгледаш нещо благородно, трябва да се грижиш за него както пчелата. А бурените си растат смело, както е повелила природата. И не им трябва нито допълнително поливане, нито подхранване, нито разрохкване на почвата, нито окопаване. Хилядолетия природата ни подсеща: върши си работата тихо.
Записка13.
Болестта на духа се изразява в невъзможността и неспособността самостоятелно да усещаш три радости - трите истински човешки чувства, които отличават човека от животното. Чувството за щастие, чувството за желание и чувството за страдание. Духовно болният човек не умее и не може самостоятелно да бъде щастлив и да живее обикновен човешки живот. За тези състояния казват, че душата не е на мястото си. Човек без причина започва да се безпокои, да се нервира, да се вълнува, да изпитва чувство на страх и несигурност. Душата трябва винаги да се намира в определеното й място в тялото. Когато тя напусне мястото си, то се запълва от чуждия дух на стреса. Организмът се напряга, появява се чувството на забита в тялото игла, нож, копие. Трудно ти е да се отпуснеш и да заспиш. Хората прибягват към лекарства, цигари, алкохол, наркотици, които временно помагат да се потисне тежкото вътрешно състояние. То се нарича депресия или униние. Прибягвайки към подобни методи в борбата си за вътрешно спокойствие, хората са принудени постепенно да увеличават дозата на потискащите вещества. Преминават към живот на рефлекси: лошо ти е - пиеш, пушиш, приемаш лекарства. Животните живеят на ниво рефлекси. Хората започват да осъзнават, че така не може да се живее, пробват да се променят, изпитват чувство на вина. Но това не е задълго. При най-лекия стрес, дори от незначителни проблеми, всичко започва отново. Духът на стреса иска да расте и за тази цел му трябва храна. Той тласка човека към постъпки, които са неприятни за околните. Околните започват да го обиждат и ругаят, а именно това е храната, с която духът на стреса иска да се храни. Човекът изпитва радост и се успокоява. На него му е добре и той се стреми винаги да е в подобно състояние. За тази цел той се опитва да използва всякакви ситуации, за да дразни околните и да предизвиква към себе си негативна вълна. Когато духът на стреса „огладнее”, тогава той започва да изпитва лъжливи страдания, от рода на „никой не ме обича”, „принуждават ме да работя, да се грижа за себе си, да живея социален живот”. Всъщност му трябва само едно: никой да не го закача. Духовно болният човек изпитва умора още от сутринта, иска да спи, да не прави нищо. Болният започва да се стреми към празнота, ограничава контактите си с други хора. Всички и всичко го напряга. Къса връзките. Празнотата се лекува с празнота, с доброволна или принудителна изолация. Стреми се да извърши престъпление, за да влезе в затвора, да претърпи злополука, инвалидност, да попадне в ограничени обстоятелства. Доброволно – по собствено желание става работохолик или отива да живее на друго място. Духовно боледуващият човек е обречен да загине. Изходът от неговата болест е само един: да затвори своята душа в една малка стая и да заключи вратата с ключ.
Записка 14.
Моливът ми падна зад шкафа. И лежа там цели седем години. Веднъж се наложи шкафът да бъде преместен, а моливът пречеше. Така го откриха и изхвърлиха в коша за боклук. Как! Моливът се възмущаваше на своят непонятен език. Аз още мога да служа, още съм добър, имам добра сърцевина. Ако не бяха ме изпуснали и навреме ме бяха спрели, нямаше да се търкулна толкова далече и задълго. Можех да рисувам и да пиша. На мене можеха да навият остатъци от конци. Ако имаше още един като мене, тогава с нас можеха да се хранят като с китайски пръчици. Можеха да ме използват като ключ и да затварят с мене входната врата. А после да ме сложат като опора да държа металната ограда. И кой знае, можеха да ме забележат и да ме поставят на мястото на Айфеловата кула в Париж. О, Париж, Париж! Как живееш ти без мен, бедничкия? Колко си изстрадал с тази старица - Айфеловата кула. Прости ми за всичко. Не е моя вината. Просто тези мърльовци прекалено дълго не бяха чистили в къщи. Ако бяха изместили шкафа по-рано, тогава на целия свят щях да му покажа. Сега вече не мога - страдам. Болен съм, болестта ми се нарича – крах на жизнените илюзии...Гласът на молива беше прекъснат от човешки глас. Той говореше сам на себе си. Да, ако аз правилно бях използвал дарбата да си представям образи, може би те щяха да добият плът. А сега съм отчаян и унил. Въздухът в стаята искаше да им каже, че преди да започнат да мечтаят, да си създават илюзии и да се опитват да ги осъществят в живота, е трябвало да разучат своите лични качества, но не го направи. Защото въздухът не е длъжен да общува с човека, още повече и да го поучава.
Записка 15.
Моите мисли постоянно ме връщат към анализ на дадените от мен обети. Първи обет - девствеността. Добре е на тези, които са приели монашеството девствени. Колкото до мен, Господ ме призова, когато вече имах съпруг и деца. В книгите пише, че девственица е тази, която не се е омъжвала и не е раждала деца. Какво да правя аз, как да изпълня този обет? Омъжена и с деца, естествено – никак. Но дали само в телесния смисъл? В деянията на апостолите прочетох нещо, което ме навя на мисълта, че девствеността трябва да бъде в духа, в душата. Апостол Павел пише, че иска тези, към които се обръща, да бъдат безгрижни. И обяснява, че омъжената жена се грижи за светските дела, а неомъжената - за Господните. Приемайки монашеското звание, е много трудно да не се грижиш за светското. Налага ти се да общуваш със светски хора, обществени организации, да се грижиш за прехраната и за бита. Понякога за сметка на правилото. Правилото можеш да изпълниш и нощем, но тока и водата не можеш да ги платиш през нощта. И санитарните техници работят само денем. Получава се така, че Господните дела се отлагат за после, а светските излизат неотложно напред. Какво да се прави? Налага се да преразгледаш приоритетите си. Да изчиташ правилото предния ден. Това първо, а второ - да не позволяваш на душата си да се грижи за каквото и да било. Да се грижи, да мисли какво трябва да прави, как да го направи, да се нервира за предстоящи работи. Каквото има да става, ще стане. Както даде Господ. Да бъде неговата воля за всичко. Прочетох си сутринта молитвата „Отче наш”, казах „да бъде твоята Воля” и това е всичко, няма за какво да тормозя духа и душата си. Вървя по пътя на живота си така, както се подреждат нещата. Оказва се, че да държиш духа и душата си в девствена чистота не е толкова сложно.
Записка 16.
Дали моите записки са нужни на някого? В моето сърце, на самото му дъно, скрито от всички, е написано нещо, което е ключ към всичко. Ключът е ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ НА ДРЕБНИТЕ ДЕТАЙЛИ. Можеш да получиш удостоверение, че си монах, но всъщност да не си такъв. Можеш да застанеш на пътя на спасението, но да се обърнеш и да не тръгнеш натам. Можеш да заплетеш рогата си в клоните на дърветата в гората на заблудите. Ако не обръщаш внимание на дребните детайли. Например. Аз имам една позната презвитера. По-рано беше съпруга на бизнесмен, но упорито го тласкаше да стане свещеник. Така по Божията милост тя постигна своето. Отецът беше пълен, висок, добър, плешив, винаги усмихнат, майтапчия. А как пееше само! Миряните го заобичаха. Приеха го. В началото, той не можеше да започне службата, докато не се обади и не попита кой е тоя ирмос. Сега си спомня за това с усмивка. Вече и семинарията завърши, и опит натрупа. А презвитерата не можа да се успокои. Кара му се, обвинява го, все нещо не е направил както трябва. Свикна да командва и не напуска поста си. Веднъж дойде при мен. Ние със сестрите си седяхме тихо, четяхме правилото с броениците си. До нас имаше шест дечица от началното училище. Всеки се занимаваше със своята работа. Смрачаваше се. И изведнъж вратата се отвори с гръм и трясък и влезе презвитерата- командаджийка. Не обръща внимание на никого, говори високо и то не на нас, а на тригодишното си дете. И започна да се държи така, като че ли стопанката на пазара е дошла при своите прислужнички. И настоява за внимание към своята особа. Наложи ми се да стана, да прекъсна четенето и да я изпратя да си върви, казвайки й ела утре, но се обади преди това и разбери кога имаме прозорец между четенето на правилото и работата, и малко да се успокои. Тя взе да се възмущава и си отиде. Забелязах един дребен детайл: презвитерата отваряше вратата не с ръце, като хората, а я риташе с крак, докато не се отвори. Помислих, че повече няма да я видя. Мина половин година. Доведе я при нас съпругът й, свещеника. Тя беше болна от рак. Лекувайте я, както намерите за добре. Аз я посъветвах да се покае и да прости на всички. Казвам й това, а тя седи и мисли: „Какво ще кажа на сестра си, която също е презвитера, съпруга на свещеник? Как ще й кажа, че монахините не ме излекуваха?” Един вид, ние умеем да правим това, можем, за това сме поставени от Господ. Ние - грешните хора. А отецът сякаш чу нейните мисли и й каза: „Така и ще кажеш, изритаха ни монахините.” Естествено, това не е всичко. Цялото мое словесно лекуване беше в това, което й обясних. Свещениците ги ръкополагат, но презвитерите - не. Ти си никоя, макар в своята махала да се смяташ за известна личност. А за мене си никоя. И не бива да се държиш с хората като с твои лични прислужници.Презвитерата пребледня и се замисли не на шега. Естествено, неприятно е и да казваш това, и да го слушаш. Но какво да се прави. „В начало бе словото, и словото бе у Бога”. Със словото можеш да убие, и да излекуваш. След седмица презвитерата ми се обади и каза, че и двата й тумора са се разсеяли и според лекарите е здрава. Благодаря на Бога за дреболиите.
Глава 17.
Свобода. През първите месеци се успокоих, спрях да плача и да се терзая, престанах да питам всяка секунда неизвестно кого: по каква причина? Защо - това е ясно. Заради моята грешна природа и по Божия промисъл. Откъде да знам аз, защо и по какви причини. Ако бях всезнаеща, щях да успея да се измъкна и да фарисействам. Обаче аз съм вярваща, доверчива като дете, послушна и изпълнителна. За това и доведох до края дадената ми благословия. Децата бяха върнати в сиропиталището, а монахините - в светския живот. А аз нямам къде да се върна. Моето място е тук. По ирония на съдбата, никой не може да ме изгони, освен ако... Когато лампата свети прекалено силно, иска ти се да я изключиш. Така ме плашеше епископът, но Господ го благослови на Рождество Христово да води литургията с гипсирана ръка. Зимата навя бял сняг върху пожарите на есента, натрупа нови грижи и, слава на Бога, май започнаха да забравят за нас. В началото имах чувството, че съм изоставена, а после се появи усещането за свобода. Свободата - това не е невъзможността да правиш това, което не искаш. Това е възможност да правиш това, което искаш. Аз искам да се моля, да постя, да седя тихо, като бедна църковна мишка и да мисля за Бога. Както и да се опитвам да мисля за Бога, винаги, не знам защо, в мислите ми изплуват разпятието и страданията Христови. Отначало не можех дълго да виждам това, плачех, жалех го, съжалявах и майка му. После чувствата ми се поуспокоиха и ”помъдряха”, беше ми и болно, и сладко да държа в мислите си неговия последен образ. Това е последният му образ на земята, а след Възкресението – първият. Исусовата молитва стана по-чиста, изчезна напрежението от принудата и свързания с това дискомфорт. Обаче се появиха мисли: за какво е всичко това? Врагът изпращаше хора, които подгряваха тези мисли. Дори няколко пъти си помислих, че няма да е зле, ако се откажа от монашеството и си намеря чрез интернет нормален мъж, който да не пие, може и чужденец. Да се омъжа и да забравя цялата тази адигейска неразбория, като филм на ужасите. Като начало реших да претегля какво губя и какво печеля. Губя: статуса на мантийна монахиня, игуменка на манастир, който не съществува. Необходимостта да изпълнявам ежедневно правилото, да се моля минимум по три часа. Опитах да не се моля, обаче духът ми няма с какво да се храни, започвам да ям повече, но все едно нямам сили да се движа, лягам и се разболявам.
Какво печеля? Свободата да започна всичко отначало и да действам както реша. И аз влязох в световната мрежа.
Не! Съвсем не да устроя своя личен, свободен живот. Записките на новото начало са завършени. Сега аз вече не съм новоначална. По-нататък ще напиша „Взятки Деворы” (руски). Искате да разберете какво е това? Четете, ще ви хареса.