Човешките отношения не ни позволяват да бъдем свободни, но в името на Свободата трябва да бъдем Човеци.
- Наистина ли, докторе? – попитах с грейнали очи.
Той ме погледна някак под вежди и отговори:
- Такива са резултатите! Остават Ви около два месеца живот. Добре ли сте?
- Не “добре”, докторе, аз съм щастлив!
Само човек на моето положение би разбрал какво неземно щастие е да си отидеш от този свят. Край на мърморенето на жената. Край на досадните приятели, които те търсят единствено, ако трябва да им свършиш някоя работа без заплащане и то при положение, че самите те могат да я свършат. Край на вечното безпаричие и притеснения!
Още щом се прибрах, бих един шут на котката, като я паркирах в кактуса до прозореца. Любимката на жена ми изврещя на умряло, сви се под дивана и повече не я видях. Ще седи на меко, а аз трябва да се съобразявам с нея!
”Остави котенцето бе, виж как хубаво си спи!” А аз ще седя странично на телевизора, за да не я притеснявам и няма да гледам мача като другите мъже.
Миг по-късно влезе и половинката ми. Каква половинка, та тя изцяло ме е превзела и нямам нищо свое. ”Не влизай с обувки в апартамента! Събуй се отвън! Изчисти си обувките от калта и ги лъсни! Сложи си чехли! Не яж преди да сме седнали заедно! Изтупа ли килима? Изхвърли ли боклука? Оправи си леглото! Сложи си дрехите на закачалката, не на стола! Недей да пушиш в кухнята! Излез на терасата!” И прочее, и прочее.
Да не говорим за обидите по повод заплатата, която получавам. Сякаш тя не е жител на България! И като започне да ме сравнява с този или онзи – колко неща бил постигнал и колко нещастен съм аз! И тези вечни съвети! Господи, сякаш съм гимназиална ученичка! За това няма да говоря сега, защото не мога дотам да проникна в дълбочината на женските мисли и да си спомня повечето от тях. Та за здравословно хранене ли, та за икономиите на Запад ли, та за паронормалните явления в природата ли… Абе изобщо, ако липсва нещо в някоя енциклопедия по света или не сте наясно с нещо, каквото и да е в живота – попитайте жена ми!
- Мили Боже, ти пушиш в хола!? – жена ми беше пред колабс. – И си седнал на мястото на котето?
Най-изненадващо млъкна и влезе в кухнята. Явно си приготвяше репликите за предстоящия спектакъл. Не ми се разправяше и тръгнах да излизам.
- Къде тръгна?
- Навън.
-Няма ли да ядеш?
- Не ми се ядат твоите скапани манджи! Ще ям в ресторант!
Жена ми зяпна и остана така, докато затварях спокойно вратата, пожелавайки й “Приятен ден”.
На стълбището срещнах съседа от горния етаж, отдавна чаках да му кажа:
-Ако още веднъж жена ти изтупа покривката на масата, след като сте яли, ще се кача горе и ще ви изхвърля и двама ви от терасата!
Съседът явно не очакваше от мен да бъда прям и откровен и просто замълча. От този ден жена ми спокойно простираше и готвеше, без да се притеснява, че някоя капачка от бира ще цопне в тигана с олиото или нещо ще полепне по изпраните дрехи.
На другия ден в службата до бюрото ми застана прекият ми шеф и започна да изразява мнения и да се разпорежда как да изпълня поставените ми задачи.
- Слушай Овчаров, стой си на бюрото и не се бъркай в задълженията на хората, защото с твоята некадърност си провалил не един проект! Седни си на мястото, прави си пас и се моли г-н Пашев от борда на директорите да е жив и здрав, защото без него си загинал!
Шефът ми не очакваше тези думи от мен, след като години наред съм мълчал. Седна зад бюрото и наистина се замисли. Поне така ми се стори.
Тъй като живея в циганската махала, мангустите постоянно разбиват или колата, или мазата. Всеки път тичам до полицейското за помощ, а те ми отговарят:
- Къде да ги търсим? Хванете ги и ние ще ги приберем.
Абе, господа полицаи, ако ние започнем да ги хващаме, тогава вие за какво сте?
На следващия ден спрях при едни полицай и им казвам:
- Дойде време за прибиране на парсата от наркотиците или пазите някоя проститутка, да не би да прибере всичките пари?
Те като скокнаха, като се развикаха… Сложиха ми белезници и право в участъка. А шефът, като ме видя, вика:
- Охо, стар познайник! Повикайте дознател за бързо производство! – сякаш като съм идвал в полицейското, все с белезници съм бил.
Бях се примирил със съдбата си на изкупителна жертва, защото чрез мен щяха да отчетат толкова дейности, колкото и Интерпол за близо година.
За мое учудване след ден ме пуснаха, като разбрали, че съм болен и на умиране, съдът отказал да ме признае за следствен, а от затвора отказали да ме приемат, ако ми бъде предявена ефективна присъда.
Не става така, викам си аз! Нека поне в последните си дни да накарам някак този народ да прогледне и да излезе от робския си унес. Направих си едно знаме с надпис “Свобода или свинец“, размахах го насред централния площад и започнах да прокламирам за въстание и организиране на революционни комитети по места.
След час ме сграбчиха яки хора с бели манти, облякоха ме в бяла престилка с дълги ръкави, които завързаха, за да не ръкомахам, и ме откараха в лудницата.
“И вие като разберете, че съм на умиране, ще се чудите как да ме пуснете без много шум”! – мислех си тайно.
Мина ден, а те ми бият някакви инжекции, от които да си призная, не мен пък ми беше много леко и приятно. Не мислех за службата, нито за съседа. Почти бях забравил за жената и нейната котка. Не ме интересуваше дали моята партия още е на власт, дали Мусала е държавна или в частни ръце, или дуварите на сараите още си стоят. Даже започнах да разбирам наркоманите, колкото и да ви изглежда чудно. Абе, беше ми гот!
Минаха няколко дни и взех да се притеснявам, че ще ме пуснат всеки момент и повече няма да вкуся от това блаженство. Докторите започнаха да ме пускат на разходка и се запознах с много интелигентни личности, за които само бях чувал хубави отзиви. Беше ми хубаво да контактувам с тях и въпреки че не бях с техния интелект, чувствах, че някой ме обича и се вълнува за моето душевно състояние.
Наоколо се простираха гъсти гори. Миришеше на борова смола. Нямаше шум на коли. Нямаше строежи. Сякаш се бях върнал във времето и сега чувствах с всичките си сетива, че ме има, че живея. Не исках това състояние на нирвана да свърши, но….
Въведоха ме в кабинета на главния лекар.
- Получила се е неприятна грешка.
Започна се! – помислих си аз. Ще ме шътнат. Разбрали са, че съм болен от рак.
- Колегите са объркали епикризите. Просто съвпадение на имена. Вие не сте болен от рак.
- Как така не съм болен? Нали всичко беше точно?
- Случват се и грешки в медицинската практика.
- Често ли?
- Не, но се случват!
- Предполагам, че не е грешка диагнозата на вашите колеги, че съм луд?
- Не сме казали луд! Само невменяем!
- Вижте какво, ако не ме оставите тук, предупреждавам, че ще съдя и Вас, и Вашата институция чак в Страсбург!
Докторът ме погледна малко уплашено, но се приближи към мен и ми прошепна:
- Не се притеснявайте! Имам връзки и ще направя всичко, за да уредя Вашето оставане. Сами разбирате колко е трудно да се намери свободно място?
Седмица по-късно вече бях с уредени документи и можех да остана в това райско кътче докато съм жив.
Аз бях Щастливец! Да даде Господ на всички такова щастие!