Най-тежко за един родител е, когато е в невъзможност да помогне на детето си.
Заповедта бе, че в момента се краде наше съоръжение. Полицията е тръгнала към местопрестъплението и ние трябва да отидем там за съдействие. Обърнах колата и натиснах педала на газта. Трябваше да отида там, колкото се може по-бързо, за да не ме чакат органите на полицията. Съоръжението бе на близко разстояние,така че когато пристигнах видях как изскачат полицаите от двете коли с насочени към престъпника пистолети.
-Стой, ще стрелям! – извика един полицай, който явно бе старшият на групата.
Момчето явно бе изненадано, че са го открили, но не прояви никаква съпротива. Вдигна ръцете.
-Ръцете на тила! – отново се провикно оня.
Чули шумотевицата, започнаха да се събират хора. Крадецът изпълни безпрекословно заповедта.
-На колене!-отново извика полицаят.
Момчето отново се подчини.
-Легни по корем! Ръцете отзад!
Полицаят стъпи с коляно върху гърба на момчето и изкара белезниците. Двама полицаи се впуснаха и го настъпиха с обувки върху глезените. Крадецът изпита болка и се огъна.
-Не мърдай, че ще те гръмна!-отново извика старшият.
После двамата, които го бяха настъпили по глезените, го хванаха изпод мишниците и с блъскане го навряха в полицейската кола.
-Откарайте го в ареста!-изкомандва отново полицаят.
Момчето ме погледна с тъжен поглед зад стъклата на автомобила, който бързо се отдалечи.
„Мръсни наркомани, там им е мястото!“-Обади се някой от зяпачите. „Ама тия, европейците де, защо отмениха смъртното наказание, да ги питаш!“-разфилософства се някаква бабка. “ „Трябва като арабите да се действа-режеш му ръцете и това е“- обади се трети. „Какви родители ги раждат тия, бе!? Кучета!“- разплюнчи се някакъв с велосипед.
Питах се: От къде толкова злоба в тези хора!? Нима самите ангели са слезли на земята!? Но какво можех да кажа аз!? Мълча и слушам. Душата ми се е свила на топка. Очите ми не вярват на видяното, ушите ми пищят от скверни думи. Но какво мога да направя аз. Мълча и слушам. А не искам да мълча и искам да говоря, но нямам право на това.
-Господине! – обърна се старшият към мен. –Моля да изчакате! Ще направим протокол за извършено престъпление и ще искаме от Вас да станете свидетел срещу този крадец.
Полицаят се беше настървил така, сякаш се чувстваше като богоизбрания, на когото мисията бе да въдвори ред в тази държава. Погледът му бе като на изживяващ неземно щастие от извършената работа. Отваряше тефтери, записваше дневници, събираше сведения от хората, които бяха дошли в последствие. А те като вече медийни звезди, обясняваха неща, които изобщо не бяха видели.
Старшият събрал похвали от присъстващите и с приповдигнато самочувствие отново се обърна към мен:
Е, ще станете ли свидетел срещу този пристъпник!?
-Съжалявам!- отвърнах аз. – За вас това момче може да е крадец и престъпник, но за мен винаги ще бъде моят обичан син.