-Нека, поне да се опознаем! Не сме си толкова близки…-
Отговаря Последният Говорещ поглед – Пък и заради приятелката ми не се обръснах…Сега…Де да знам? Трябва и с нея да говорим…
– Говорих! – Казвам с възможно най-невъзмутимия си тон, защото знам какво следва…- Говорих насаме преди малко с твоята възлюбена…И тя ми рече: „Ей –сега се връщам!”.Отиде до палатката и се върна с пакет кондоми, които дискретно ми мушна в якето…
Казвам ви, такъв гръмогласен мъжки смях не сте чували!!!
Събираме дърва за огъня…Сиреч носим по няколко сухи съка, колкото да си кажем някои неща….
Казвам ги най-вече аз, а те…Приятелите ми…Виждам, че някак разбиращо кимат, но…
– Значи се познавате от доста време, обаче сега се виждате…Така ли да разбираме? За първи път?! И ти знаеше коя е?
Кимам утвърдително.
- Момчета, целунах я на автогарата преди има-няма два часа време…Искам да ме разберете…
-На коя? На коя автогара има такива хубавици???
–На Централна!– Отговарям машинално и всички скастрят веднага шегобиеца, така, че никой не чува как се опитва да каже още нещо…Знаем де! В Пловдив няма…
-Пак ви казвам –пихме кафе по пътя и знам, че го обича без захар…Толкова знам.Е и някои други неща за които сме си писали…Това е!
– Разказал си за нас, обаче…Иначе как да разберем онези думи…Нейните искам да кажа… Тя знае за нас повече май, отколкото…
–Това изобщо не е вярно! А сега пак ви казвам-нека я настаним при някое от момичетата…Или да ида до хижата…Там все ще се намери място!
Размахани в отказ на последната идея ръце пред физиономията ми…
Решено е!
Връщаме се към лагера.
Момичетата режат салата. По средата на грубо скованата маса, покрита със стари вестници, един Гаврош смело реже кромид лук с ловджийски нож.
И плаче… С усмихнати очи!
Б.Калинов.
22. 08. 2011г.
Пловдив