Автор: Надя Николаева.
Перевод на болгарский язык: Екатерина Миладинова.
Беритбата на Девора.
1.
Девора на иврит означава пчела. През топлите сезони на годината пчелата лети и търси. Всичко, което намери, тя донася в кошера. Донесеното от нея се нарича беритба. Със своето малко хоботче тя събира нектар. От него се получава мед. По крачетата на пчелата полепва цветен прашец. Всичко това тя донася в кошера. Там ще преценят кое къде да пренесат и сложат, как да го преработят и употребят.
Когато един човек приема монашеството, това много прилича на превръщането на гъсеницата в пеперуда. Живееше си той на света сред себеподобни същия уродлив живот и изяждаше всичко,на което се крепеше. След това гъсеницата се превърна в пашкул от тънка копринена нишка, поседя в пашкула и проби в него дупчица. Погледна света с нов поглед, не с очите на дебела гъсеница, а като новоначална, безмозъчна пеперуда и осъзна: няма шанс да оцелее сама в този хербарий. Но какво да прави, като наоколо гъмжи от същите пеперуди? Наложи й се да се престори на пчела и да лети от книга на книга, през праха на вековете, за да вземе от тях частица от знанието. И поне нещичко да разбере.
2.
Не се налага да летя надалеко. Това е моят кръст. В него има 12 килийки с мощи на светци.Това са моите приятели. След пострижението светските ми приятели ме изоставиха. Беше ми ужасно тъжно и самотно. Сякаш си потънал на дъното на езерото, виждаш всички през бистрата вода и страдаш от невъзможността да се съживиш отново и да усетиш топлината. Или когато полетиш над облаците и виждаш всички като малки точици на мишени, в които трудно можеш да се прицелиш и е невъзможно да ги уцелиш. Тогава аз започнах да плача и да се моля Господ да ми изпрати небесни приятели. Веднъж през нощта ме събуди ярка светлина. В тъмната килия, с плътни пердета на прозорците, на празната стена се появиха 12 светлинки. Помислих, че са светулки. На сутринта пристигна една жена с чудесна пратка, тя донесе парченца от свети мощи. Те бяха точно 12. Най-странно за мен беше името Шио Мгвински. Потърсих спомени за него в православния църковен календар. Изучих живота на светеца. Сега се моля към него с особена радост. Той ми помага в най-рисковите моменти. Когато някой ме обижда, той ми отваря път към онзи, който може да ме защити. Сега вече не се чувствам самотна.
3.
Но Девора не означава само пчела. Така са наричали една старозаветна пророчица и съдия. По време на гоненията над евреите, Девора успяла да събуди ентусиазма на хората. Събрала се многобройна войска. Начело сложили воина Варак, но той се уплашил. Тогава самата Девора оглавила войската. Врагът побягнал. Израел се наслаждавал на мира и спокойствието 40 години. Паметник на нейното вдъхновение е прекрасната й песен за победата над Сисара.
Такава ми ти пчеличка. Можем да вземем за пример нейната смелост и мъдрост. Надявам се, че примерът й ще ми придаде смелост в трудното пътуване. Пътуване в един непознат свят, върху сламка и без гребло. Ако тези мои думи не са ви понятни, моля да прочетете моите „Записки на новоначалната”. С няколко думи ще ви разкажа сюжета. Епархията реши да строи манастир. Четири вярващи жени бяха постригани в монахини, аз съм една от тях. А после епархията се отказа да строи и ни изхвърли в света, т.е на улицата. Къде да отидем? За това писах в “Записките”, които на някои впечатлителни читатели им се сториха като взрив на бомба. Уверявам ви, не бива да се отпускате. По-лесно ще бъде да се приготвите и по команда „Легни” бързо да паднете на земята с лице надолу. Не забравяйте да покриете главата си с ръце. Защото чак сега ще гръмне истински. И така, внимание, лягай! Сега ще последва текст, който, ако се осмелиш да го прочетеш, ще взриви отвътре твоите установени представи.
4.
Осемнадесет месеца аз четях ежедневно Покайния канон към нашия Господ Иисус Христос. Четях го, защото той влизаше в ежедневното монашеско (иноческо ) правило. Не може да се каже, че всеки ден откривах нещо ново, но днес, като че ли за първи път, до мене достигна смисълът на прочетеното: „Скоро стани, окаяни човече, и се притечи към Бога, изповядвайки греховете си, покланяйки се на Твореца, плачейки и стенейки,Той пък,като милосърден, ще ти даде ум да познаеш волята Му.”
Разбрах ето какво: Господ може да даде на човека ум (мисъл, съзнание?) да узнае волята Му, тоест да узнае Волята Господна за себе си или за нещо друго. Възможно е умът да е инструмента, чрез който човек може да познае Бога. За какви „заслуги” Бог може да даде ум, за да се познае Волята Му? Няма такива. С нищо не може да се заслужи, не може да се купи, да се подкупи, да се договори, да се обади по телефона на нужните Ангели. Господ би дал ум да се познае Неговата воля според Неговото милосърдие. Ако прояви милосърдие към човека – ще му даде ум да узнае волята Му, ако не – няма да му даде? Как тогава да го омилостивим? Отначало човек трябва да стане: „Скоро стани, окаяни човече.” Аз така го разбирам, трябва да се опомниш, на съвременен език – трябва ти мотивация. След това да си спомниш греховете, да коленичиш пред Твореца, плачейки и стенейки. Известно ми е, че човешкото подсъзнание е способно да общува с безсъзнателното. Входът към него отварят само три ключа: сънят, сълзите и това, за което монахинята не може да пише, а на децата до 16 години не им се позволява да гледат. Сълзите са първия и главен ключ от тайната врата, водеща в градината на общуването. Да паднеш пред Твореца, плачейки и ридаейки. Ако всичко е истинско, а не преструвка.
Ако много се нуждаеш от това. Ще ти даде ум да познаеш Волята Му. Всеки човек има съвест - това е неговия вътрешен глас. Лошо е, ако този глас мълчи. А вие казвате, че това било шизофрения....Разбрахте ли как да станете пророци, като Девора? Искаш да узнаеш Волята на Твореца? Още не си съвсем наясно? Започвай да четеш този текст отначало
5.
“Богородице Дево, запази ме от всяко видимо и невидимо зло, Пречиста, и приеми молитвата ми, и я представи на Твоя Син, да ми даде ум да изпълнявам волята му.”
И какво от това, ако човекът узнае Волята на Твореца? Добре, знаеш какво ти е предназначението, а после какво? Така и ще си живееш, знаейки Волята Му. Така и ще сeдиш до храста върху камъка, под който си заровил в земята дадения ти талант. Тогава за какво са ти този талант и знанието? Да вярваш в себе си? Вярата без дела е мъртва.
Децата на мъртвите раждат мъртви деца. Затова беше казано: оставете на мъртвите да погрeбват своите мъртъвци. Тогава какво да се прави? Нужен е ум, за да се твори Волята Господна. Как да постигна това състояние? Трябва да се обърна към Богородица. Да моля майка Му да ме опази от видимо и невидимо зло. Да я умолявам да приеме моите молитви/ молби, и още да я уговарям да ги отнесе пред сина си. Това е сложно. Как може да се примолиш на майката на друго създание да се потруди заради тебе, нали тя с нищо не ти е задължена? Има само един начин. Да докажеш, че смяташ нейния син за най-могъщ и главен в цялата вселена. И вярваш, че освен него никой друг не е в състояние да ти помогне. И да не го правиш така: ей, майко, къде е твоя велик син, къде гледа той, всемогъщия? Не вижда ли колко съм зле? Защо не тича да ми помогне, и изобщо защо не се занимава с моите лични дела? Бързо, дай ми билет за рая тук на земята!
Да УМОЛЯВАШ - това означава да се трудиш без умора за възсъздаването на твоя личен живот. А когато всичко, което си могъл да направиш, вече е направено, но не се получава, не ти стигат сили, или пък копаеш канали и полагаш в тях кабели, но в грешната посока? И тогава трябва неуморно да молиш за помощ. Като малко дете, като при болен зъб. Така, че да не бъдеш оставен без внимание, да му се прииска или да помогне, или да се отърве. Относно помощта? Ох, не знам, не знам. Не считам себе си за особа, заслужаваща персонално внимание. Затова ми се налага да се вживявам в ролята на болния зъб. И охкам и стена, и изпращам, изпращам, изпращам сигнали за болка. И затова получавам отговори. Понякога това са обезболяващи хапчета, понякога - капки за зъби. А понякога и зъболекарска бормашина. И арсеник за нерва. Затова пък постигам целта си. Господ ни дава ум да изпълняваме Волята Му.
6.
Днес е вторник от страстната седмица. Литургията на Предосветените дарове приключи. Излизам на улицата и гледам. Срещу параклиса по пътя тича заек, измършавял след дългата зима. Двама ловци, във военни комуфлажни униформи, нарамили пушки, отиват в близката гора на лов за нещастния заек. За Великден ловците искат да изядат бедното зайче. А то също, навярно, искаше да живее и да яде. Втурна се към мене, аз отворих портичката, бедното четириного се шмугна бързо и се скри под купчината дърва. Двукраките гордо преминаха покрай мен. Прииска ми се да поискам от Богородица да помоли Сина си да помогне за прехраната на семействата на ловците и да запази живота на зайчето. Не знам дали ще се спаси моят заек. Ще се сбъдне ли наяве молитвата ми? Или това се случва само на сън?
Веднъж сънувах един сън. Преди да си легна дълго се молих и исках не за себе си. Уморих се, останах без сили и съм заспала. Сънувам, че седя и виждам себе си спяща. От небето над моето тяло се спуска облак. Колкото повече се доближава, толкова по-голям и по-чист изглежда. Изведнъж от облака се показа босо женско стъпало, след малко и второто. След това се появи женска фигура. Доближи се до мене, спящата, наведе се, погледна ме внимателно, обърна се и мълчаливо тръгна по облаците, като по стъпала на стълба. В съня ми тя вървя дълго и надалеко.Стигна до някакво съоръжение, подобно на тераса или беседка. Вътре седеше един мъж. Пред него на масата лежеше огромна книга. На страниците й бяха изписани имената на хора и нищо друго. Този мъж четеше подред всички имена, обръщаше страницата и четеше по-нататък. И аз по някаква причина знаех кой е този мъж, и че жената е неговата майка. Тя спря до стъпалата на терасата и мълчаливо чакаше, докато той сам не й обърне внимание. По едно време той се откъсна от четивото и очаквателно погледна към нея. Тя му каза:
- Онази там пак се моли. Какво да правя с нея?
Той нищо не отговори. Сложи показалеца си на новия ред на страницата на книгата и там се появи, като че ли изписано с огън, моето име. И аз някакси разбрах, че името ми е записано в Книгата на Живота.
Може би и зайчето го усети, затова дотича в моя двор да се спаси.
7.
След такова дълбоко потапяне в себе си, ще се чувстваш добре само на мястото, което се нарича Никъде. И там, на стената, ще виси календар с безброй листове, на които ще е написана датата, деня, месеца, годината, века. И всичко това ще се нарича с една дума : никога. Откъсваш листа с днешното никога, а след него е утрешния ден никога. Също така ще бъде добре, ако в паспорта ти на страницата, където отбелязват семейното положение, бъде сложен печат „С никого”. Ето, виж, това място – Никъде-то вече е съвсем близо. И не трябва да плачеш. Може би е само, за да се научиш да обичаш. Опитай, кажи си, че вече никога няма да видиш човека, без когото не можеше да дишаш. И всичко, което е било, няма да се случи никога вече. И всичко, срещу което си се борил, никога вече няма да ти се налага пак да го преодоляваш. И от паметта си никога няма да смогнеш да го премахнеш. А може би просто трябваше само да надмогнеш себе си, да отвориш вратата и мълчаливо да се притиснеш към този, когото ти до вчера все още обичаше, за да чуеш как спира нараненото сърце на човека, който беше всичко, а сега стана Никой.
Би било добре и ако можеше да погостуваш на себе си стотина години, зависи кой какъв късмет има, да се поупражняваш в ядене, пиене, шопинг, фитнес, кафенета, кино, влюбване, майчинство, бодифлекс, бодибилдинг и във всичко друго, което е било, има го и ще го има, и да събираш вещи за там, където ще ти бъде добре. В Никъде-то. С Никого. Никога. Какво ти трябва? Всичко вече е отбелязано в календара на Никога и е заснето с любителска видеокамера? Само разходка за двама, за да не се отдалечава съвсем далечината ...
8.
Вечерното правило е приключило. Тялото търси покой. Малко сън. След това душата започва да търси своето. Пръстите започват своето пътуване по бабунките на броеницата. ”Господи, Иисусе Христе, сине Божий, помилуй ме, грешната”. Тези, които отидоха в отвъдното, не се връщат обратно и нищо не могат да разкажат. Но все пак се знае за огнените блата. По пътя към Бога има място, наречено огнените блата. Накъдето и да тръгнеш - наляво, надясно, напред, назад, нагоре, надолу - навсякъде под краката ти пламти блато. Можеш да преминеш през него, само ако имаш достатъчно точки твърда почва под краката си. Всяка точка е като една бабунка. Можеш да прескачаш от една на друга. След огнените блата има надежда за спасение. Как можеш да преодолееш огнените блата? Всяка бабунка - това е свършеното през живота ти добро. И то такова добро, че този, на когото е направено, да реши, че Бог му е помогнал. Например, от житията на светците знам как едни бедни родители искали да омъжат дъщеря си за богат човек. На сутринта тя трябвало да бъде продадена и същата тази сутрин родителите й намерили торба с пари. Момичето омъжили за този, когото тя обичала. А за торбата с парите помислили, че Господ им я е изпратил от небето. И го славили до края на дните си. Този, който извършил деянието, което било възприето като деяние на самия Бог, получил в огнените блата точка за преминаване. Знаейки това и имайки страх от Бога и неговите изпитания, аз се старая да правя добро така, че да не ме хвалят за това. Но никога не е известно предварително, дали моето добро ще стане точка за преминаване. Или то ще съблазни хората, те ще си помислят, че съм глупачка и лесно могат да ме използват. И се налага със страх пред Бога и вяра да се вкопчвам в кръглите възелчета на броеницата и като по бабунки да вървя по връвчицата на Иисусовата молитва. С надежда за Божията милост.
9.
Търся Бога в себе си. Ако всички хора са създадени по неговия образ и подобие, значи и аз също. Бог е любов. Търся любовта вътре в себе си. Когато някой ме предава и болезнено наранява, аз се старая да изтърпя нетърпимото. Защо Отецът допусна синът му Иисус да страда жестоко, да бъде измъчван от хората и разпнат за нищо? Основната маса хора - това е тълпа, която пази остатъци от стадните си инстинкти и дружно се сплотява в редовете на угнетителите, около този, когото унижават,с което се опитват да успокоят съвестта си. Тебе те бият, ритат, тъпчат, клеветят, унижават - значи ти си лошият. Грешният. Аз също съм грешен, но сигурно имам по-малко грехове от теб. Затова ти си наказан, а аз не. И аз мога да застана в редовете на биещите и плюещите. Аз съм с тях. Не ми се обаждай повече. И не идвай при мен. Току-виж върху мен паднала сянка, която се отличава от сянката на тълпата. Господи, Господи! Тълпата не разбира от нищо другао, освен от болката. И се наложи ти да страдаш за всички, заради тълпата, заради масата, заради „малкото стадо”, но все пак стадо. Те разбират само от едно - от болката. Когато боли, тогава е лошо. Затова се стремят да избегнат болката. Тази болка, която изтърпя Иисус Христос през последните дни на своя земен живот, нито един човек би издържал. Тълпата трябваше да осъзнае, че това го може само Бог. Затова беше обречен на мъки синът Божий и синът човешки и толкова дълго беше изтезаван, за да бъде осъзнато от всеки, че само Бог има сили да изтърпи такива мъки, значи Иисус е Бог. Струва ли си да търсиш в себе си една любов? Можеш ли със сигурност да кажеш, че е истинската любов, а не страст? Не е ли по-лесно да намериш в себе си болката? И то такава болка, която не можеш да изтърпиш с човешките си сили? Любовта и болката са брат и сестра. С цялата си душа боледуваме заради този, когото обичаме, заради когото страдаме. А той не вижда, че Бог го е посетил, че Бог чрез моята душа крачи до него. Той не вижда. И тогава Бог му праща болката. И човекът насочва целия си гняв към мене, към човека. А е длъжен да разпознае Бога. Когато хората ми причиняват болка, аз се радвам, значи Господ ме е посетил. И се огорчавам: толкова ли съм се вкаменила, че му се налага да чука на вратата на моята душа чрез болката? И тогава мислено гледам вратичката на болката и тихичко, тихичко, по бабунките, да не уплаша моят гост, да не вдигна случайно шум с отварянето на вратата: ”Господи, Иисусе Христе, сине Божий, помилуй ме, грешната”. Искаш да намериш Бог вътре в себе си – вгледай се в своята болка и се моли, той е там, той е тази нечовешка болка. Понесеш ли това, значи една частичка от Бога се е отворила в тебе. Искаш повече от Бог в себе си – приготви се да страдаш.
10.
Времето се приближи незабелязано към кристалната ваза, стояща върху стъклената масичка. В своето прозрачно лоно тя пазеше следи от ужасно събитие: заради нечие удоволствие цветята бяха отрязани от корените си и бяха донесени в този дом. За кратко, докато е възможно да им се порадват. Докато видът им носи наслада за погледа на любуващия се. Докато свежестта на цветята и листенцата напомня за детството. После те започват да приличат на юношеството с неговите чудатости. След това идва времето на зрелостта и пълното разцъфване. По-нататък се появяват дълбоките следи на увяхването, което всички разбират, но никой не го иска. Известно е кога букетът ще бъде изхвърлен. През нощта, незабележимо, докато тези, които обичаш, спят и няма да видят това действие. Докато в главите им не се е появила асоциацията на букета с тебе – увяхваща, откъсната от целия свят, оставена за забава, за наслада, за украса на интериора. Такива, като този срязан букет, светът приема и обича, докато не усети удивителния аромат. Преди самото увяхване и изхвърляне в боклукчийската кофа, цветята миришат много силно, тяхната миризма се разпространява толкова надалече, че всички присъстващи на акта на тяхното окончателно заминаване учудено питат: какво беше това? Откъде идва тази благодат? Навярно ангелите са посетили нашето скромно жилище. И гледат в посоката, откъдето идва тази миризма. И виждат как изсъхналото листенце се откъсва и се превръща в прах. Или отначало се откъсва, а после изсъхва и става на прах. Или се превръща в прах, после от него израства друго зрънце и всичко започва отначало. Откъдето и да погледнеш, във веригата на събитията цветето винаги е цвете. Дори магарешкият трън винаги има цвят. И тяхната съдба е една и съща. Розите и лалетата хората се стремят да си ги занесат в къщи. Цветовете на магарешкия трън горделиво красят сметищата на живота. Но пред факта на увяхването всички са в еднаква степен равни. Тогава защо са измислени красивите кристални вази? Ах, да, забравих. За да погледнеш два пъти към букета. И то не всички. Който успее. И още да усетиш упойващия, замайващ мирис на агония. И не всички, а който успее. Тези, които разбират разпятието на красотата и предначертанието. Тези, които са отгледали тази красота със собствения си труд и усилия. Тези, които не са пожалили живота им и са ги откъснали, донесли и разпънали в кристалната ваза на собственото си безумие. Всичко това с една единствена цел: да ги покажат.
11.
В началото има закон, после следва завещание. Завещанието – това е обещание. То не зависи от факта, че е оформено според закона. Обещанието се характеризира с това, че се налага да бъде изпълнено. Или ще отговаряш защо не си го изпълнил. Строгостта на осъждането зависи от това как човекът е стартирал. Зад пределите на човешкото познание се намират някакви сили, които въздействат на човека, независимо дали вярва или не вярва в тяхното съществуване. Дали ги чувства или не. Все едно, човек общува с тях на подсъзнателно ниво, независимо от своята вяра и възприемане на света. Дори и насън. Безсъзнателното състояние еднакво добре му съобщава, че одеялото се е свлякло и на тялото му е студено. Белите дробове събуждат спящия, като пращат в мозъка му сигнал за това, че в затвореното купе на влака няма достатъчно въздух. И човекът, още със затворени очи, вече знае, че трябва да отвори вратата на купето и да помоли съседа да си изпере чорапите. Опитайте се да ми докажете, че законът на възпитанието и хигиената осъществява контрол върху действителността. Възпитанието е обективен исторически процес. Чрез възпитанието можеш да се докоснеш до хиляди и хиляди хора, живели преди нас. Бих искала да мисля, че не само аз решавам своите проблеми и записвам своите мисли. Искам да мисля, че преди мен така са правили и други. И сега, вниквайки в мъдростта на корените, ми харесва да осъзнавам, че в галерията на постиженията, наречени „Личен печален опит”, моето съзнание заема отделна ниша. Или килийка, като в пчелен кошер. Но само една клетка, сред множеството от себеподобни. Тези размисли ме навеждат на мисълта, че така се става гражданин на света. А може да станеш и гражданин на небето. Достатъчно е да спреш да мислиш и да се тревожиш за земното. Макар, че ако останеш сам самичък на света, всичко губи смисъл. Кой ще оценява моите постижения? Кои ще ми показва грешките?
Хълмове от всички страни, съединявайте се! На един от тези хълмове, преди много години, аз лежах на земята, завита с морски водорасли и повтарях три денонощия подред: искам да бъда ангел. Не е възможно този хълм да е единствения на земята. Иначе откъде ще има по света толкова много монаси? Монасите приличат на ангелите. Монасите мислят за небесното. Монасите са граждани на небето. Молитвата на монаха е способна да сведе небето. За да не живее с илюзии, монахът трябва да се намира на мястото на силата. Къде е това място? Накъде да бягаш, като всички врати са отворени. В небесното царство няма врати, няма вход и изход. Входът и изходът - това са причината и следствието. Следствието има за начало причината. Причината пък е безкрайна. Мястото на силата е винаги там, където монахът прилага силата. Серафим Саровски се молеше на камъка. Може би е време да извадим от сърцето си „окамененото нечувствие” - следствие на причината, наречена “накърнена гордост”. И да ударим своята мъка в земята, и да рухнем върху камъка със своята злоба, и да започнем да молим небесното гражданство: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния”...