някои думите са диалектни
Утре заран в небесата
пак зората ке изгрее.
Петър пак с болна главата
от колибата излее.
Де напътил се - той знае,
бръжко крачи, все напред.
Нале Валята го чека -
значи всичко е на ред.
Вчера тъй му било арно
и защо е днес така?
Бръкотия във акъла
и треперещи крака.
Нищо, всичко се оправи -
нале Валята го чека.
И парите в джоба дрънкат -
го ведаят по пътека.
Айго й портата, той тропа,
никой нему не отваря.
А ми той не се предава -
вика в глас - "Излевай Валя!
Че на мене ми се пия,
ти недей така шегуваш.
Ми отваряй скъпа Валя,
повече от злато струваш."
Ами Валята а нема,
та отишла на пазара.
Саде Петър тва не знае -
па започва да се кара.
Креска, каче малко блъснат -
"Яс в милицията ида!
Ке се жалвам че "барута"
ми продаваш в смес с карбида.
Че в кредит не даваш нищо,
па и градус намаляваш.
И какви ль не е бесчинства
ти над мене често правиш."
Тук накрая порта скръцна...
"ми накрая" - Петър зарадва.
Па навместо леля - чичо...
във ръцете с длъга брадва.
Като видел тоя дело
наший Петър забравих всичко:
ке го думат, ко иская
и защо му е парички.
И сеге на леля Валя
той не оди заран вече
и изобщо - обминава
нейна къща отдалече.