По паважа на уличката прибягват минувачи, някои вече отворили чадъри в разни цветове- от черно, прилягащо на възрастните до бяло или червено, което е приоритет на кокетните дами от квартала.Там долу могат да се видят и лицата на тия, дето вървят по отсрещния тротоар, но по средата на улицата и отсам се движат само чадъри...Даже често се закачат един с друг, а собствениците им, дето са под тях, вероятно си казват: Пардон, мосю!; Пардон мадам!
И най-накрая се усмихват един другиму, макар и някак набързо...
През прозореца на втория етаж от стаята си Демиен не може да чуе тия любезности,но ги предусеща, като да е там долу сред мириса на първите капки,забулващ парфюма на дамите и димът от тютюна на господата.
Всъщност обича дъжда. Обожава свежия полъх, плъзгащ се по стръмните покриви на Монмартър. Мирисът на дъждовното небе винаги кара уличните художници отсреща да понастръхват и поглеждат често-често нагоре, а там ,там бе прозорецът на Демиен и без да щат, улавящите всичко очи пробягват по нея. Да! Така го усеща.Почти веднага след това се дръпва назад. То и без друго, какво да се гледа на една пуста и мокра улица... Виж, друго е когато пред художниците се спрат туристи и се започне разговор докато си поръчат портрети, пък и след това.Весела е смесицата на езици, възклицания, пожелания за здраве и...едно много дълго „оревуар“ накрая. Но тогава...Тогава ужасно и се иска да е там – долу и да бъбри и се смее със всички до полуда. Наистина! Дори се засилва да слезе, но винаги спира внезапно.
В невъзможност.
Там-на горната площадка на стръмното стълбище.
Двете му рамена видели какво ли не през годините сега са преграда между нея и улицата, квартала,града...
Ето, че слънцето пак се показа. Колко бързо отмина летния облак! И отново е на прозореца, а долу здраво се хлопна вратата, последвано от бързи, леки стъпки по скърцащото стълбище.
-Здравей,Демиен!-Мария се спира на вратата и оставя чантата с покупки много внимателно,като изважда от там един найлонов плик.Дори не отива до кухнята, както обикновено, а
заразказва по своя си, понякога трудно разбираем начин:
-Заваля дъждът и се скрих в кафето отсреща...Всъщност ме поканиха художниците. Да! Знаеш ли? Разговаряхме за теб и
през това време те рисуваха,а после...Мария едва си пое дъх от бързане ...После от всички избраха да ти подарят ето този портрет.От един млад художник е...И е невероятен!
-Художникът или портретът? -Събра се да попита Демиен, но видя образа си на листа и преглътна сухо от вълнение.Поразителен портрет.Да! Това наистина бе тя-Демиен, застанала на прозореца на своята стая между цветята на перваза, но и още нещо...Просто си личи всичката жажда за живот, копнеж за щастие и дори разочарованията, преживяни до днес.
До днес.
Следва продължение.
Б.Калинов
03.06.2010г.
Пловдив.
На фоне Ван Донгена (Дама в чёрной шляпке).
http://www.sunhome.ru/poetry/159567
Б.Калинов03.06.2010г.
Пловдив.