Фото, от Милены Стоевой. Ей же посвящается и байка :)
Мунчо, чуваш ли ме? Дойде часът - заминавам за планините. Одеве получих дългоочаквания условен сигнал, (от сигурен източник – кълвачът чукаше в стълбата ми, при входната порта - пратеник от македонските планини) че Маките се готвят към априлското избухване, аха, вече към майското, па това и правилно - на болгарите през април им не сполучва исторически. Вчера придобих магарето - имам изпитана рецепта за притежаване - пет минути търпение и магарето ти е в кърпа (за жалост не мога да ти разкажа как, защото е търговска тайна).
Черно, с бяло петно на челото и много учуден поглед - то каче ли ме питаше - "защо ми се пада такева беля?"
- Нищо, за делото бива да си потраеш, нале българско?! - питал го яс ободрено-утвърдително - то патриотически наведе си ушите и това беше знакът. Окачих му на врата голям звънец с червената връвца - речи камбаната, за да не се изгубим, и айде - за збиране - пътят ни е дълъг и много отговорен. Питаш ли ме за какво ще експлоатирам бедното животинче?
Яс ти отговоря, запросто, ала не сега, доде едно мога да ти кажа – завърти се една голяма работа - без магарешката помощ нема да става такова Нещо. Затова натоварих го като баржата и ето: стоим нащрек, чаками сигнала на Луната. При пълномесечие ще тръгвами, а преди да си тръгнали – изработили един много стратегичен план… не се чуди – изработчиките ние двама – Руфатчо и яс. Нали той е моя войска, па и се оказа не по години сметлив, дори повече (с ушите тресеше и фъркаше всеки път като се съгласяваше на моите предлагания – ако така и се трае на татък, скоро ще го направя на адютанта)…
Имаме всичко за многодневен преход: сол, захар, кормид, парче сланина, сухарите две торби, будилник, коджа кибрид и свещи. Цървулите алпинистките - за да се катериш по стръмнини, сто метра въже за същото. На гърбата му окачено: от една стъръна - канистра с водата (алюминиева - 40 литра), от другата стъръна един чувал с ечемик за равновесие (това разбира се и за да не отмалее Руфатчо (забравих да ти кажа – току що ми се призна ке го казват) пък тутакси и ямурлуците ни: докато да превземем планините, да не вкоченясаме).. Тъй че останало място дори за някои удобства: това е одеяло, възглавница, дивана (имам ей такъв мекичек – обичам го много) китара, конструктор "лего" и транзистор «грюндиг» с пет кила батареи, останал още от починалия ми дядо (казвал че го бива да използуваш като рацията, а в некои случки и като ударен инструмент). От оръжието имам пет връзки хартия - формат А-4, па китка пера и развързано чейне. Какво ли още трябва за един подполен деец.
Ти сигурно ще ме питаш - как толкова сума товар бива да закара едно малко магаренце чак в… чак, чак, чак. Па имаш право - да би му видяла очите когато яс всичко това гореизложеното презентувах на него, ала… ти си забравила че отгоре още съм песните в каската ще пея и имам предвид да му закача зад гърба шарена каруца, за да не ми имало срам през Варна да яздам – нале тримата ще карами. Аха, забравих да ти кажа – диванчето ми е разтегателно - збирай си багажа.
Имам много важното, което трябва да разправя на света и донасям, ала… никой ме не забелязва - те или слушат радиото, или се опират по-твърдо от моят Руфатю. Кой е магаре, кой чулек – твърде мъчно да разбереш, толкова са инати.
А там обещават пещерата отделна с много частичните неудобства препокривани от едно голямо: да хванаш пълен покой да си изказваш каквото щеш, когато щеш, на който щеш, да се изразяваш си по кой да не е начин – благо, нема кой да те чуя и нема да се противи. Могаш дори да транспорантируваш и митингуваш.
Знам, знам – сега ще ме питаш какво е тоя-оню бъра-бъра, за какво ще полагаме живота си и ако заминаваш от хора, на кой ще да ги буташ идеите?
Нале съм малко джаста-праста – се увлякох и… думите ми скачат отпреде мисли. Ама се поправям: (това е голямата тайна и я поверявам саде на тебе. О О… готви се и ... глей - никой да не го знае за тия работи - ще правим световен преврат в най-сериозната посока в литературата - … ама... "млъкни сърце" защото то е комитското).
А от хората трябва да заминеш… защо да замина? Ние сме двама – хора, повече са излишни. Трябва ли още някой, за да му дадеш на нещо ново живот…
Ще говорим на орлите – те са по-достойни, ще слушаме водопада – той е по-мъдр. Ще я пишем… приказка за двама.