"Какво да правя? Поканиха ме, не мога да не отида. Трябва да отида. Така е прието. Какво от това, че внучката не ми е родна по кръв? Тя е внучка на моят мъж". - Така Данчето убеждаваше себе си в необходимостта да отиде на "питката" на малката Диана. - "Какво ли се купува в такива случаи? - Мислише тя. - Ще купя разни детски дрешки и ще отида", - реши тя и се насочи към детския магазин.
Като влезе в магазина, объркана застана пред един от щандовете и се чудеше от къде да започне.
Продавачката усети нейната обърканост и й се притече на помощ:
- Какво обичате? - С топъл глас запита тя.
- Нещо детско, - смутено отговори Данчето.
- Тук всичко е детско.
- Ами...
- Какво да ви предложа?
- Не зная...
- Как така, "не знаете"?
- То не е за мене...
- А за кого е?
- За ... моята внучка.
- За? - С учудване запита продавачката.
- То ест, за внучката на моят мъж. - Отново се смути Данчето...
- А, сега разбрах, - кимна продавачката и започна да вади от рафтовете различни детски дрешки.
Данчето се чудеше на какво да се спре, като най-после отдели по два комплекта от всички. Плати на касата, прибра покупката, излезе от магазина и се насочи към сладкарница.
В сладкарницата беше по-просто: избра една хубава торта, плати и излезе.
И ето дойде вечерта, когато жените от рода се събираха при снахата за "питката".
Много не й се искаше да отиде там. Като каква ще отиде? Какво ще каже? Как ще се чувства? Но няма как, мъжът й настоя. Тя приготви подаръците и отиде.
Качи се на етажа, плахо натисна звънеца на апартамента. Вратата отвори някаква непозната жена на средна възраст с намръщен поглед, с две дълбоки бръчки, разделящи челото й на две части - лява и дясна с неутрална пътечка помежду им.
- Какво обичате? - Троснато запита тя.
- Аз, - обърка се Данчето.
- Кого търсете?
- Мариана, - почти шепнешком изрече Данчето името на снахата.
- За какво ви е?
- Аз, аз...
- Майко, заповядай, - чу тя спасителният глас на Мариана.
Черната мрачна жена се дръпна от входната врата, и Данчето влезе в антрето. Тя объркано застана по средата на антрето и се чудеше какво да прави с подаръците, които започнаха да я притесняват. Мариана, досетила се за притеснението й, пое тортата, после някой друг взе от ръцете й пакета с дрешките.
Поканиха я в хола. Тя влезе и се стъписа, като видя колко много жени са се събрали на едно място. На нея й се струваше, че всички те приказват едновременно и никой никого не слуша.
Най-сетне настъпи мигът, когато в стаята се внася питка.
Сложиха питката на масата и започнаха дарения. Кой слагаше пари, кой - дрешки. И ето дойде редът на Данчето. Жените я гледаха с любопитство и очакване. А тя беше объркана. Нали подаръците й ги поеха още в антрето. Една от жените й се притече на помощ, като напомни на сватята на Данчето за донесената торта и пакети. Внесоха тортата, внесоха и пакетите с дрешките, които предизвикаха възглас на учудване и възхищение у събралите се жени.
След това дойде редът на чупене на питката. Една от жените предложи на Данчето, като баба, да я разчупи, но в този момент черната жена, която я посрещна на вратата, дръпна питката от ръцете на Данчето с ужас в очите и с думи:"Не я пипайте, питката се чупи от жена, която има родители и има... деца"...
... Данчето нямаше баща, остана сираче още като била само на дванадесет години. Мизерувала, боледувала... Остана без деца.
Като чу тези думи, пред очите й притъмня, тя се почувства отритната, като прокажена, в гърлото й сякаш застана буца, която започна да я души. На нея й се струваше, че още едно мигновение, и тя ще падне... Но издържа. Усмихна се, дръпна се настрани...
Питката беше разчупена...
Една от жените протегна на Данчето едно парче от питката... Данчето едва го докосна. Парчето се търкулна под масата...
21.03.1989 г.