След няколко дни започнаха събарянето на старите къщи край цирка. Наричаха го "разчистване на терена за нов строеж"...
Баба Стоянка все пак успя да излъжи домашните си, уж искала да види, какво има по магазините. А и се случи така, че в къщи беше само големият дванадесетгодишния й внук Петьо. Синът и снахата бяха на работа. Албенка е в детската градина. Петьо нещо майстори. Не му се иска и за хляб да отиде. Обеща по-късно да изтича. А баба Стоянка само това и чакаше. Каза на Петьо:
- Ти тук стой. Къщата да пазиш. А аз и магазините ще погледам и хляб ще купя. На никой да не отваряш. Разбра ли?
- Разбрах, бабо, - безразлично отговори Петьо, зает с някаква моторетка.
Баба Стоянка помисли отначало да извика асансьора, после размисли и бавно заслиза надолу по стъпалата на високата сграда. "А бе, нямат ли край тези стъпала? - Мислише тя. - И все пак пеш е по-добре, отколкото с това килерче, дето го наричат "асансьор". Виж за килер, наистина е добро нещо".
Най-после тя стигна долу. "Добре, че някой добър човек сложи пейка край входа. Малко ще поседна и да тръгвам, че после ще стане горещо. По хладно ще се добера до моята къща, ще видя, какво става там. Може и да са размислили да я събарят", - с надежда помисли тя.
Седемдесеттях години говориха своето. Умората от слизането по стъпалата се усещаше, но баба Стоянка се изправи, малко постоя и с твърди крачки се насочи към автобусната спирка. По това време автобуси бяха по-свободни. Баба Стоянка се настани на една седалка в средата на автобуса. Автобусът потегли. Тя гледаше през прозореца и мислише за своята стара къща, за децата си, за всички тези хора, които доволно се усмихват и бърборят помежду си, докато пътуват с автобуса. "И всички, като че ли, са щастливи, - мислише тя, - а може и така да е, кой знае?... Но аз пък ще отида там, каквото и да става."
После пътува и с трамвай. Слезе близо до площад "Възраждане". Оттам се добра пеш до старата си улица. Нали познаваше тук всяко кътче. Стигна до двора им. Оградата вече я нямаше. Нямаше ги и прозорците и вратите на къщата. Къщата, родната й къща, където и тя се роди и израсна, където израснаха и нейните деца, приличаше на обезобразено чудовище с избодени очи.
- Какво са направили с теб, мила моя красавице? - Обърна се тя с прегракнал глас към старата си къща. Тя усети, че сълзите напират в очите й, а в гърлото застана голяма буца, без малко да я задуши.
- С кого разговаряш, бабче? - Дочу тя младежки мъжки глас.
Тя се обърна. Пред нея стоеше един рус момък от строителната бригада.
- С нея, чедо, със сестрицата, с майчица моя, - тихо отговори баба Стоянка.
- Живяла ли си тук?
- Да, рожбо. Мъка ми е да я гледам такава сляпа, безпомощна...
- Е, няма как, преди да я съборим, първо наредиха да се свалят вратите и прозорците... Ето, ние ги свалихме, - делово обясни момчето.
- А дръвчетата, дръвчетата? Тях какво ще ги правите? - С надежда запита бабата.
- Ще ги извадим с корените, да не пречат при строежа.
- С какво ще пречат? Нека си стоят... Още баща ми ги посади...
- Е, няма как, така наредиха.
- А ти не ги слушай, изедници такива, дето само къртят, рушат и събарят.
- Не може така, бабче! Те ни командват. Каквото кажат, това правим.
- А ти самият акъл нямаш ли?
- Имам. Но те са шефове. Знаят какво правят. А ти не го познаваш - моя шеф. Много е важен. Един такъв наперен, строг, само командува. Нарежда, крещи:"Днес още да сте я съборили". А ние едва успяхме прозорците да свалим. А къщата е голяма. Сама виждаш, колко прозорци има. Какво да ти обяснявам, нали казваш, че си живяла тук, - ...момчето изведнаж спря да говори, - стой, бабке, ти да не си объркала. Може би, това да не е твоя къща?
- Как да не е моя?! Всичко тук е мое, откакто се помня... Скоро седемдесет и пет ще отпразнувам.
- Ну, бабче, ти съвсем ме обърка. Помисли хубаво... Та нали къщата е на моя
шеф.
- Какъв такъв шеф? Ще ме умориш, бабино, - въздъхна баба Стоянка и се облегна на едно дърво.
- Да не ти прилошее, бабче, какво ще те правя? - Засуети се момчето. - Изчакай поне шефа да дойде. Да не вземеш да припаднеш.
- Не се бой, не съм кекава... Да отидем зад къщата. Там имаше една стара пейка, да поседнем малко, да почакаме и шефа ти. Дано не сте я изкъртили още.
- Не, не, там е още... почиваме на нея... Стой, стой, щом говориш за пейката, ти наистина си живяла тук.
- Живяла съм, синко, живяла съм.
Те отидоха в двора. Пейката все още беше там. Седнаха. И изведнаж момчето учудено запита:
- А шефа ми?
- Шефа ти? - Повтори бабата. - Лъже шефа ти.
- Е, не може така! Той е почтен човек, бабче. Целият е побелял.
- То и моят син е побелял, а ме накара да се преселя от моята къща под самото небе. И то на стари години. Какво ще правя на дванадесетия етаж без моята градинка?
- Не знам, какво да ти кажа, бабче. - Замисли се момчето.
- А как го викат шефа ти?
- Защо ти е?
- Тъй, да знам.
- Андреев го викат.
- А малкото име?
- Малкото? Как беше?... Чочко му викат, някои му казват Траю.
- Край, разбрах всичко. Шефът ти е моят хайванин Трайчо... Ето каква била работа...
- Как твой? - уплаши се момчето.
- Мой син е... Но ти не се стрясквай.
- Е, бабче, какво ли ще стане, какво ли не ти наприказвах за него?
- Нищо не си наприказвал и няма какво да става. А просто вземи и ми изскубни поне оная тъничка прасковка... Миналата година я засадихме с малката внучка. И побързай.
Момчето объркано погледна бабата:
- Нали не може. Всичко е платено. Всичко е описано.
- А, бе, остави тая работа. Прасковката е малка, тъничка. С автобуса ще я отнеса. А ти на Трайчо за мен нито дума. Изскубни я и аз ей сегичка ще се махна.
- Е, бабче, бабче, ще ме вкараш в беля.
- Не се бой, момче... Догодина и прасковки ще те почерпя...
- Е, карай да върви, - засмя се момчето. Хвана лопатата и заработи с нея край прасковката.
Прасковката, извадена от земята, малко се натъжи , листата й клюмнаха.
Бабчето се сбогува с момчето и се запъти към къщи. Като пристигна в Люлин, влезе в железарски магазин близо до спирката, купи една лопата. От лавката до магазина купи две шоколадчета. Огледа се наоколо. Видя две момчета да разговарят близо до магазина, помоли ги да й помогнат да засади дръвчето пред блока, почерпи ги със шоколадчета. Момчетата я погледнаха с учудване, но се съгласиха.
Намериха подходящо място близо до входа, накъдето гледаха прозорците на нейната стая, засадиха нежното дръвче...
... А на следващата пролет близо до входа една сутрин изплу розовото облаче на разцъфналата спасена крехка прасковка.
23.08.1989 г.