Напоследък Лилка много се промени. Косите й почти посивяха и от черния им гарванов цвят не остана и следа. Под очите се появиха тежки торбички. Бъзсънните нощи отнемаха и последните сили. "Защо все пак моята Данка няма деца? Шеста година се измъчва детето", - мислише тя, като постоянно се обръщаше в леглото. И тази нощ сънят не я спохождаше. Нощи, нощи, колко много нощи не я оставяше една едничка мисъл за бездетността на Данка. "Млада е още, ще роди", - все се успокояваше тя.
А Данка вече беше на тридесет и пет години. Нейният Ванко, както го наричаше Данка, все по-често взе да закъснява, от време на време се връщаше в къщи леко пийнал.
Отначало Данка с укори посрещаше всяка нова проява от неговата страна. Напоследък стана безразлична. Дойде ли той в пияно състояние, тя въздъхне, прибере се в стаята и мълчи.
Но един ден избухна, не издържа, нарече го "пияница", развратник и много подобни епитети хвърли в лицето му. Отначало той се изненада от тази неочаквана буря от нейната страна, стоеше, като вкаменен, после изведнаж замахна с дясната си ръка и с опакото на ръката я удари по лицето, като извика с все сила:
- Яловица, омръзна ми, - тези думи, като светкавица, обгориха сърцето на Данка. Тя стоеше объркана. От носа й шуртеше кръв. А той грабна сакото си от закачалката и изтича навън, като с гръм хлопна вратата на апартамента след себе си.
Данка чу шума на бързите му стъпки, който постепенно затихваше и после съвсем изчезна.
В този момент майка й излезе от нейната стая и, като видя кръвта по лицето на дъщеря си, с разтреперени ръце се хвърли към нея.
- Не ме докосвай, - изведнаж се отдръпна настрани Данка, - не ме докосвай, - тя, като че ли, се защитаваше с тези думи от своята майка.
Лилка за миг се закова на място.
- Но, дъще, какво ти е? - Едва успя да каже майка й.
- Нищо, нищо, мразя те, ти си виновна, - думите й, като плесници, една след друга удряха Лилка в сърцето.
Пред очите на Лилка всичко почерня. Няколко мигновения тя нищо не виждаше. Само чуваше жлъчните думи, които, като отровни гущери, извираха от устата на родната й дъщеря.
После тя се съвзе и отново понечи да хване дъщеря си за ръка, опита се да я прегърне.
Данка я отблъсна, допря се до закачалката, закри лицето с двете си ръце. Кръвта все още не спираше. Тя я бършеше с ръцете си и, изпаднала в истерика, нареждаше:
- Ти си виновна, ти си виновна,...ти отне мъжа на своята бездетна приятелка... Какво от това, че ти му роди син?! Все едно той те заряза, захвърли те, като ненужна вещ и изчезна заедно с вашия син, - крещеше тя. - Това е възмездие, възмездие... Мразя те!...
Думите на дъщерята смразиха душата на Лилка. Тя наведе главата, мълчаливо влезе в своята стая... Седна върху леглото си и се замисли. "Тя е права", - мина през главата й. "Ще замина на село," - помисли тя...
... На следваща сутрин, малко успокоена, Данка потърси майка си в нейната стая. То нея я нямаше. Не беше оставила и бележка. И повече никой никога не я е виждал.
12.03.1988 г.