Те се разделиха. Дъщерята остана при нея, синът - при него. "Може би, така е по-добре", - мислише той, като излизаше от сградата на съда. Синът го очакваше в градинката, седнал на една пейка.
- Що не играеш? - Запита го той, като наближи пейката.
- Нали пазя багажа, - отговори момчето.
- Да, да, - като че ли на себе си, каза бащата и добави, - сега накъде?
- Не зная.
- Как да не знаеш? Не ти ли се яде? Може би, кебапчета?
- Добре. - Тихо отговори момчето.
Бащата взе чантата от пейката, нарами я, подаде ръката си на детето.
- Тръгваме, - каза бащата.
Те се насочиха към най-близката закусвалня. Наближаваше обяд и в закусвалнята вече имаше много хора. Те се спряха до една маса. Бащата остави багажа върху едно от столчета, взе от масата солницата, подаде я на сина си:"Дръж", - и леко изтръска покривката, обърна я и отново я застели. "Какво толкова пък? И други хора правят така и се хранят на такива покривки," - като че ли, се оправдаваше пред самия себе си, помисли той и на глас добави:
- Сядай, сядай, аз ей сега.
- Ще ти помогна, - каза момчето.
- Няма нужда, сам ще сервирам.
Момчето послушно седна на стола и зачака баща си.
Кебапчета бяха съвсем горещи. Изпиха и по една лимонада. Поседяха няколко минути мълчаливо. Момчето си играеше със солницата, като я търкаляше от единия край на масата до другия. Бащата замислено гледаше през прозореца. "Какво да правим сега? - Мислише той. - Къде да отидем? Дом вече нямаме, поне в този град, за влака е още рано".
"Що ли трябва така да бързаме? Ето, сега няма къде да отидем... Що пък да няма? - Продължаваше да мисли той. - Нали имам и аз приятели. Само че сега"..., - той погледна към сина си.
Момчето избърса чинийката си с хлебчето, отчупи коричка хляб, посоли я, изяде и нея. С опакото на ръчичката си обърса своите устни.
- Е, как си? Добре ли се нахрани?
- Добре, - отговори момчето, въздъхна дълбоко, - айде да се прибираме.
- Чакай, момчето ми, не бързай.
- Искам в къщи.
- Да, да, чакай. Но първо ще заминем с теб на гости при баба ти.
- Сами?
- Сами. Нали сме мъже.
- А кака? - Запита очудено момчето.
- Кака? - Замисли се бащата... - Искаш ли да отидем на кино? - Прекъсна той детето.
- Не искам... Искам в къщи. - Тихо каза детето.
- Нали ти казах, че отиваме при баба.
- Не искам при баба.
Бащата започна да се нервира. Извади цигарите си.
- Тук не се пуши, - докосна ръката му детето.
- Да, да, тук не се пуши... Да тръгваме.
Те станаха и се насочиха към изхода.
- Уморен съм, - каза момчето след като походиха около един час из магазините.
- Искаш ли сладолед? - Запита бащата, за да отвлече вниманието на детето.
- Не искам... Искам си в къщи, - отговори уморено детето.
- Стига с тая къща, - ядоса се бащата.
- Не искам при баба.
Бащата започна да губи почвата под краката си.
- Не си дете... Нали си мъж! Престани да хленчиш.
- Аз не хленча, аз искам в къщи, - почти шепнешком каза момчето. Очите му се увлажниха, нослето леко затрепери...
В тази вечер те отидоха на хотел. В хотела нямаше топла вода. По коридорите почти цяла нощ ходеха хора. Те разговяраха високо, тропаха, се смееха. Като лягаше снощи върху твърдото легло в тази неуютна, непозната стая, момчето се питаше, защо не са в къщи. Защо татко и сега не иска да отидат в къщи...
До влака оставаше още един час. Бащата започна да се безпокои - какво да прави с детето:" Като че ли, не е малко вече. Но още не е голямо. Само на шест години е, а е и малко инат, - мислише той. Реши, че е най-добре да не му говори за пътуването.- Нека се поуспокои".
Като наближи времето да се качват на влака, бащата се усмихна на момчето7
- Е, как, ще пътуваме ли?
- Къде? -Запита детето.
- Не ти ли казах, че ще ходим на панаира? - Усмихна се бащата.
- А при баба?
- При баба после.
- И ще ми купиш автоматичен влак? - С надежда в гласа запита момчето.
- Ще ти го купя, - усмихна се бащата.
"Как не се сетих за влакчето? Нали отдавно говори за него", - помисли бащата...
И те се качиха на влака.
18.09.1987 г.