Снегът най-после се стопи. Небето се избистри. Лъчите на слънцето трескаво зашареха по Земята. Те я гъдъличкаха и галеха, надникваха в локвите и ги изсушаваха.
Отначало Земята недоволно се мръщеше. На местата на локвите оставаха нащербени кътчета от тротуари, пластмасови и стъклени отпадъци. А Земята се срамуваше от зимните си рани.
Изведнаж задуха топъл пролетен вятър. Отначало той пристъпваше с леки стъпки, едва докосвайки Земята, като че ли танцуваше бавен валс. Постепенно той, като че ли, премина на кадрил, но и този танец не го задоволи, и се завъртя той във вихъра на твиста. Той лудуваше без да спира и увличаше след себе си хартийки и хартии, пръчици и камъчета, пясък и песечинки.
Над Земята се издигна сив облак. Той се гърчеше под синьото небе и се разливаше над Земята. Закри пътя към слънцето. Слънчевите лъчи все още се мъчиха да го разкъсат, но уморени се спираха пред него.
Вятърът, като че ли, измете Земята с гигантската си метла. Но Земята, очистена от боклуците, не се радваше на своята чистота. Тя се задъхваше от нависналия над нея прашен облак. И вятърът се почувства гузен, че не е довършил работата си. Той размаха своята пелерина, завъртя се над Земята, издигна се над сивия облак, разклати дъждовните му братчета и отлетя надалече.
Дъждовните капки една след друга пробиваха сивия облак и бързаха към Земята. Зажаднялата Земя поглъщаше живителната влага и разтваряше обятията си за пролетния дъжд. Ободрен от очакването, дъждът стремглаво се хвърли към Земята. Той галеше сухите й бръчки, измиваше всяка нейна гънка и проникваше дълбоко в нейната уморена и зажадняла плът.
Сивият облак се разпръсна. Още няколко дъждовни капки погъдъличкаха Земята и нежно я целунаха.
Слънчевите лъчи радостно заподскачаха по локвите.
Синьото небе отново се усмихна на Земята. И въздъхна Земята с облегчение, и заплува в безкрайността под многоцветна сияйна дъга.
Пролетта дойде!
14.03.1987 г.
Вали дъжд!