Средата на ноември, а навън все вали и вали. Дъждовните капки подскачат по преваза на моя прозорец...
Тогава също беше есен. Само че есен в нейното начало, есен в ярки удивително красиви багри. А сега е краят на есента. Навън е сиво и неприветливо. Калните пътеки затвориха пътя към парковете и горите. Но тази сивота ще си отиде, за да я смени белоснежната зима. И затова сивотата на последните есенни дни престава да ме плаши, защото зная, че тя не е вечна...
... Пътеката към почивната станция потъва в приказния свят на есенната гора. Аз съм уморена. Куфарът малко тежи. Спра ли за миг, не ми се тръгва. Сядам върху куфара и се унасям в мислите си, а те изплитат фантастични картини, боядисани в есенни цветове.
Лекият ветрец като че ли ме подтиква. Той ми напомня, че пътят ме чака. Ставам, вдъхвам аромата на есенната гора и отново тръгвам, за да се срещна с него, да се запозная с него и да не го забравя вече.
Почивна станция. Дни и вечери, които си приличат едни на други. И само една вечер беше съвсем различна. Защо ли я запомних?...
... В музикалния салон свиреше музика. Защо ли надникнах там?! Просто така, може би, от любопитство. Сгуших се до една от колоните. Гледах и нищо не виждах, слушах и нищо не чувах. Безразличие?... А, може би, умора? Но не бях уморена. Само мисли, моите винаги неспокойни мисли, къде ли не ме отнасяха. Понякога и те ме уморяваха...
Изведнаж... Компарсита... Танго. Колко е хубаво това танго...Като че ли и сега още го чувам... Но защо така се вълнувам дори сега в тези последни есенни дни???...
Колко отдавно беше всичко, а на мен ми се струва, че беше съвсем скоро, може би, вчера, не, дори днес... И той... Той беше там, в залата. Непознат, чужд и така близък. Всичко стана така ненадейно. Той влезе в залата и ние се видяхме като стари познати. Никога не съм го срещала, не знаех дори, че съществува. И ето той дойде заедно с тангото... И това първо танго го подари на мен.
Неговият поглед ме търсеше и намери. Той се насочи към мен. А аз имах чувството, че ще литна при него, за да ме посрещне - неочаквана и очаквана, непозната и така позната.
- Но вие се вълнувате? - Защо ли каза тези думи?
- Защо да се вълнувам? - Отговорих с треперещ глас.
А като свърши тангото, избягах от него, избягах от себе си, избягах от вълнението си... Не, не избягах, а се опитах да избягам.
Когато случайно се срещнахме на следващия ден, аз се постарах да бъда спокойна, поне да изглеждам така.
... Дали да те уверявам, че съм безгрешна, може би, е излишно. Но, ако една целувка е грях, целувката мимолетна, случайна, дори... отнета от мен насила, значи съм грешница. Колко странно звучи сега за мен тази дума... Грешница... Но все пак бях щастлива. Щастлива ли? Не, може би, тази дума не е напълно подходяща, но имах чувството, че беше хубаво, че така се случи. Защо? И самата аз не бих могла да отговоря.
Да ти припомням и това, че бях омъжена? Но ти знаеш това. Да ти разкажа ли нещо за него?... Има ли смисъл?... Тогава, в онези далечни мигове, възникналата помежду ни невидима връзка ни обърка. И не защото и двамата или поне единият от нас е покварен, а защото в такива мигове чувствата са така силни, че просто те объркват...
Прости ме, ако мислиш, че с тези мои разсъждения търся някакво оправдание за себе си или за него. Но както и да е, ние се срещнахме, за да се разделим завинаги... Не, не завинаги...
Без да дочакам края на смяната, заминах една тиха есенна сутрин без да се сбогуваме, за да забравя всичко, избягах от него, от себе си, от това непознато, непонятно сладостно, но мъчително чувство. Но името му, гласът му още дълго ме преследваха...
Но забравих да спомена, как изглеждаше той. Да, той беше много хубав. Природата беше щедра към него. Тя го надари с чудесна чуплива коса. Той беше висок, строен. Имах чувството, че е много силен... Очи? Не запомних цвета на очите му. Запомних само, че от тях лъхаше някаква особена топлина...
Но все пак ние се разделихме. Той ме търсеше... Аз избягвах всички възможни срещи, страхувах се от себе си и от него. Страхувах се от всичко, което би могло да промени хода на досегашния ми семеен живот...
А годините минаваха. Започнах да забравям образа му. Забравих дори името му... Но подсъзнателно носих името му в себе си. И навсякаде откривах познати, колеги, носещи неговото име.
... Навърших четиридесет години. Реших да отпразнувам рожденият си ден в един скромен ресторант, където имаше хубав оркестър и където често свириха танга. Поканих познати, колеги. Бях весела, чувствах се щастлива, че имам много приятели.
Изведнаж в разгара на празника, когато един от колегите произнасяше дълъг, украсен с приятни за ухото епитети, тост за моето здраве, сърцето ми болезнено се сви... Оркестърът засвири компарсита. И още преди някой да успее да ме покани на тангото, пред мен се изправи един едър мъж с прошарени коси, с нещо удивително познато в погледа.
- Разрешете да ви поканя, моля ви, не ми отказвайте, - избърза да добави той.
Имах чувството, че няма да мога да стана от стола си... Пред очите ми всичко се замъгли. Нищо не виждах освен неговите така познати очи. "Къде съм ви виждала? - Трескаво повтаряха моите мисли. - Не, не може да бъде!" С някакво последно усилие на волята станах от стола си. Като виновна обърнах се към колегите и ...
- Вие, нима това сте вие? Не съм ли се препознала?
- Удивително, но това наистина съм аз..., - тихо каза той.
- Как попаднахте тук?
- Случайно. Минавах и чух хубава музика... Нещо ме накара да вляза... И ето,... - той се замисли, - аз все още помня първото ни танго.
- И аз не го забравих, - добавих аз със сълзи на очите, - и тогава свириха компарсита.
- Като надникнах в залата, видях вашата весела компания и дочух така познатия ви глас... Не се въздържах и влязох...
Шестнадесет години... Оркестърът свирише нашето танго... Аз се вълнувах, като момиче... Мислите ми бяха неспокойни... Всичко беше, както преди и все пак различно...
Пред мен беше солиден човек с побелели коси, уморени очи, с леко прегракнал глас, напълнял от годините или заседналия живот. Изпитах леко чувство на разочарование и тъга...
И аз не бях същата - сребро в косите, скрита болка в мислите, сериозен поглед и странно чувство на съжаление за отминалите години...
Само тангото беше същото. Нашето старо и ново, неповторимо танго след шестнадесет години...
... Тангото свърши. Свириха ли още нещо? Не помня!...
... Днес отново вали. До кога ли ще вали? Този дъжд. Това сиво небе...