Иде пролет

Анета бавно вървеше по липовата алея – тяхната алея. Така я наричаха те. И тогава тя, наистина, беше тяхна, защото всяка вечер след работния ден препълнен понякога с успехи и радост, а понякога – с разочарования и неприятности, те се разхождаха по нея. Когато за пръв път пристигна в този град, беше пролет. Разцъфналите липи излъчваха аромата, който опияняваше, напълваше сърцата с някаква непозната до сега радост. Радостта, че са заедно, че навсякъде така много хора, радостта, че живеят и че и утре липовата алея все ще е така хубава, че липите ще цъфтят всяка пролет.
  И липите, наистина, разтъфтяваха всяка пролет. А липовата алея, превърнала се в любимото място за разходки, ставаше все по-хубава. Липовите дървета така пораснаха, че горните им клони се сплитаха горе и образуваха зелен свод, в сянката на който намираха утешение влюбените, уморените или просто минувачите.
Но ето, един ден те напуснаха града. Преместваха се в друг град, където имаше повече шум, по-високи сгради, имаше много хора по улиците дори в неделните дни, имаше много паркове, имаше и по-големи алеи. Но нямаше я тяхната липова алея. Тя остана там, в малкото градче. Там остана и частицата от тях.
И ето, тя отново се върна в малкия град. Какво правиш тук, Анета, защо си сама? Не беше ли липовата алея и на двама ви?
Анета върви бавно през алеята. “Какво правя тук, защо съм тук? Търся спомени!? Но какво ще ми дадът те? Те не могат да ме върнат назад, те не могат да ми подарят и аромата на липите, защото сега е зима”…”Но зимата е към края си, може би затова си тук”.

И мислите пак се връщат назад…
- Какъв аромат, колко хубаво мирише. Тази алея  ми прилича на райска градина, - Анета леко докосва ръката на Пламен.
- Щастлива ли си?
- Щастлива ли съм? Ако щастието е в това да съм до теб, значи съм щастлива. Нали никога няма да се разделим?
- Но защо питаш за раздяла? Странни мисли те безпокоят понякога. Преди известно време пак ме питаше за това. Какво става с теб?
- Не зная. Пламене, понякога ме измъчват странни предчувствия, че ще се разделим…
- Защо мислиш така? Не ти ли е добре с мен?
- Напротив, прекалено е добре, прекалено съм щастлива. А в народа говорят, че много хубаво не е на хубаво.
- Е, това вече са глупости. Какво толкова “много хубаво”? Ти самата не си добре, толкова често боледуваш…
Анета се стресна, нещо бодна в сърцето й.
- Упрекваш ли ме?
- Моля те, как можа да помислиш такова нещо? – Той нежно я хвана под ръката.
- Прости ме, станах нервна, неуверена в себе си откакто бях в санаториума.
- Ще ти мине, не мисли за нищо. Всичко ще се оправи.
…Но, в същност, нищо не се оправи…
Разклатеното здраве се възстановяваше много бавно. Анета стана още по-неспокойна.

“Няма да имаме деца, - мислеше тя, като се връщаше една вечер в къщи, - защо мисля за това? Не зная. Но така бих желала да стана майка. Не, не е възможно, няма надежда. Перитонит… А, може би?!… Какво ли прави Пламен? Дали се е прибрал вече?” – мислите й потекоха в друго по-спокойно русло…Изведнъж спомените отново нахлуха в главата й. Тя отново си спомни за онзи последен разговор с Пламен. И усети, че и до сега не можа да разбере, как стана всичко това. “Той не ме упрекваше, че нямаме деца. Може би беше приел съдбата си такава, каква-то беше… И отново спомени един след друг: “Мими напоследък много често идваше у вас. Нали бяхте приятелки. Тя беше мила и с теб и с Пламен. Мила? Малко е да се каже мила, та тя харесваше Пламен. Не си ли забелязала това? Е да, това почти не се забелязваше. Тя ви купуваше билети за театър, канеше ви в къщи, идваше при вас но гости. Ти помагаше на дъщеря й да учи уроци по френски… А Владимир? Защо Владимир само веднъж ви дойде на гости? “ “Не зная,- мислеше Анета.- Той е малко срамежлив. А тя е по-друга, милата ми приятелка”…И пак картините от миналото започнаха да се редуват във въображението на Анета.
“… Навън вали сняг. Декември си отива. Анета бърза към пощата и изведнъж забелязва край входната врата своята бивша приятелка.
- Здравей, Мими, как си, отдавна не съм те виждала, - Анета й протяга своята ръка.
- Но,… - Мими се оглежда, - подава ръката си. И в това “Но” гузно  потъват и поздравът   и вината пред Анета. Аз,…ние… ще имаме дете.
- Разбрах, желая ви щастие…
Пак е пролет. Тиха пролетна вечер. Анета бърза за в къщи.
-      Анета, добър вечер, - спира я колежката на Пламен Миряна, - как си, отдавно не съм те виждала – откакто сте се разделили с Пламен, - тъжно добавя тя.

- Да, отдавна беше това. Не си струва да си спомняме вече.
- Те имат син…
Защо ли каза това? Не с някакъв умисъл. Не, защо? Да се радвам ли, да страдам ли? Защо пак да страдам? Син, син. Той има син. Син на Пламен. Но аз се зарадвах на тази новина. Какъв ли е този малък човек? Има ли същите очи като Пламен? Прилича ли на Мими? А, може би,… прилича на мен?…
Анета мила, ти искаше детето им да прилича на теб. Защо пък не? Не бяхте ли се сродили с Пламен през петнадесетгодишен семеен живот? Не ви ли казваха, че с нещо си приличате? Казваха и то неведнаж.
И ето, тогава ти пожела да го видиш. Да видиш малкото непознато човече, което ви раздели с Пламен и което отново те върна при него в твоите мисли. Не са ли нелепи мислите ти и желанието ти синът им да прилича на теб? А, впрочем, може би, имаш право. Та нали и Мими беше твоя близка. Вие си приличате и с нея. Ако това не беше така, Пламен не би я харесал. Сега  имате син. Можеш да се чувстваш щастлива…Щастлива?!…
“ Нашият син. Синът на тримата ни.” “Какви ли мисли не минават през ума ти, Анета…”
…Училищният звънец удари. Деца. Колко много деца. Анета се спря близо до оградата на училището. “Ще отида, ще отида да го видя. Ще се запозная с него. На кого ли прилича? Мъчно ми е. Защо постъпи така, Мими? Не ти ли е мъчно? Нали това е твоят син? Защо го остави? Та той е още така малък. Няма да може без теб. А Пламен е мъж. Какво може той?…Само баба. Майката на Пламен е добра. Тя ще го гледа – сина ти. Но ти, защо ги напусна? Защо?”
Децата се прибираха по своите класове. Анета се насочи към учителската стая. Почука на вратата.

- Може ли, - плахо запита тя, - търся госпожа Маринова.
- Маринова е на урок. Можете ли да почакате?
- Да, ще почакам. Извинете. – И затвори вратата.
- Но влезте, - чу тя да долита до нея гласът на една от учителките.
“Ще почакам. Но защо? Защо дойдох изобщо? Какво ще отговоря, ако ме попитат коя съм и защо го търся? Ще кажа, че съм му леля.” Тя леко се усмихна. – “ Леля, която той не познава. Дали не съм смешна с моите фантазии? Да бях си взимала поне едно куче, ако не се реших да си взема едно дете. Странна съм, наистина. Какво ли търся тука? Как ли ще ме посрещне това малко човече? За какво ли да го питам? Да го запитам ли, как е баща му, или как е моята мила приятелка? По-добре да си отида, докато не е късно. Но за какво ще е късно? Това дете е само. То има нужда от мен. Но защо именно от мен? Не зная, но така ми се струва. Какво да направя, какво да направя?”…
- Госпожо, вие ли търсехте госпожа Маринова? – прекъсна мислите й русата ученичка с две сини панделки.
- Да, да, - Анета се стресна, и се усмихна на момиченцето.
- Тя ви чака
Анета благодари и насочи към учителската стая.
- Госпожа Маринова.
- Заповядайте, моля, търсехте ме. Какво ви интересува?
- Аз,…право да ви кажа, не зная, как да започна, - Анета се вълнуваше, преместваше чантата си от едната ръка в друга.
- Моля ви, седнете, - Маринова със съчувствие се обърна към нея, - не се вълнувайте.

- Наистина се вълнувам. Всичко е така сложно. Може би, не биваше да ви безпокоя?
- Но, моля ви, - Маринова предложи да отидат в библиотека.
- Сега там няма никой, можем да поговорим съвсем спокойно.
Те се насочиха към библиотеката. По пътя Анета все мислеше, че още не е късно да се извини и да си отиде. “Да си отида, да си отида”.
- Заповядайте. Слушам ви. – Те седнаха до една читателска маса.
- Искам да видя Андрей Пламенов.
- Андрейчо от втори “а” клас ли?
- Да, мисля, че е във втори клас е.
- Каква сте на него?
- Каква съм? Наистина, очаквах този въпрос. Но как да ви кажа, каква съм? Всичко е много сложно. Просто мисля или по право имам чувство, че това дете има нужда от мен или по-точно, че мога да му бъда полезна.
- Странно говорите, почти нищо не разбирам, - усмихна се Маринова, като долови в гласа на Анета някаква скрита нежност към това дете, - той е добро дете. Баба му често идва на училище. Много се грижи за него. И баща му идва няколко пъти. Но майка му! Не зная…
Анета усети едва доловима тъга в думите на Маринова.
- Да, да, разбирам…
Известно време и двете мълчаха. След това Анета разказа всичко на Маринова. Разговорът се получи непринуден. Маринова успя с вниманието си да предразположи Анета към откровеност.
Някои моменти от разказа на Анета предизвикаха учудване на Маринова, което се четеше в очите й. И все пак тя се възхищаваше от добротата на това женско сърце, което се откриваше пред нея. Да желаеш да бъдеш полезна на детето на своята съперница. Алтруизъм ли е това? Свръхблагородство ли е? А, може би, обикновено човешко чувство? Това Маринова не можеше да проумее.
…Анета и Андрей се запознаха. Колко отдавна беше всичко това. Студено е. Но все пак вече е февруари. Иде пролет…
“Побързай, Анета, Андрей те чака”…
Артелерийското военно училище е съвсем наблизо. Анета върви по тяхната алея. “Когато ще разцъфтят липите, ще дойда отново да видя Андрей, ще му разкажа за нашата алея.
Пухкавите снежинки отново кръжат във въздуха. И все пак зимата си отива. Във цялата природа се чувствува диханието на приближаващата се пролет.
Анета поглежда наоколо. Всичко е така познато. Изведнъж погледа й се спира на две зелени стръкчета, сгушилите се до една пейка. “Та това са кокичета. Невероятно! Да, това са кокичета.” Анета се навежда, внимателно ги откъсва да не повреди луковицата им. “Ще ги подаря на Андрей”
Иде пролет!

  10.02.1977 г.