Аз работя на трети етаж, в една стара, много стара сграда. Разправят, че някога тук била разположена стара мелница. После мелницата са я превърнали в склад за зърнени храни, а ето, най-после решили са, че сградата може да бъде преустроена и пригодена за настаняване в нея на някой институт. И така, започна реконструкция на старата мелница. Мелничната зала се раздели от горе до долу на три етажа. Етажите се раздробиха на стаи, преградени помежду си със шперплатови стени.
И в тези стаи бяха настанени научни работници, проектанти, в това число и аз. И, ако преди, ние имахме един за друг само бегла информация, то сега вече знаехме всичко за всички. Знаехме, кой, къде е бил вечерта, кой се е скарал със жена си, чии деца са най-умни, дори, какво мислим един за друг, кой се жени, кой се развежда и дори кой има ....любовница и най-вече, какво мислят подчинените за началниците си и обратно.
И така всички сме наясно какво представляваме и какво мислят за нас другите. Единствено неудобство е, че стените не са прозрачни, и не винаги можеш да определиш притежателя на един или друг глас, особено ако в съседната стая спорят или дори се карат. Да, и това се случва. Какво ли не се случва в тези шперплатови стаи! Ако в панелните сгради липсват отрицателни иони, то в нашата сграда същите ги има наверно в излишек. И затова ние сме по-възбудени, по-шумни, по-експанзивни. Какви ли не епитети не се чуват от съседните стаи? Понякога и ние съобщаваме за себе си с една или друга звънлива реплика.
Аз наистина се старая да говоря по-тихо, като си помисля, че след като чуят няколко фрагмента и от моята биография, ще ги цитират някаде и тях.
И все пак колко-то и да е приятно да работиш в шперплатови стаи, не ви съветвам да встъпвате в близък контакт със своите съседи. Може да ви сполети голямо разочарование, което ме сполетя и мен.
Още в първия ден, когато се настанихме в сградата, от съседната стая долетя до мен един приятен женски глас. Отначало този глас ми приличаше на музика, той се преливаше в различни нюанси. Понякога долиташе до нас в примес със звуците от радиоточката. Той се извисяваше над говорителя, над певцитге, той заглушаваше всички други гласове. Този глас говореше, тананикаше и се смееше. Той беше приятен. Да, това беше само един глас – глас без плът и кръв. Той се чуваше от сутрин до вечер. Отначало се радвах, когато го чувах, и тъгувах, когато преставаше да кънти.
Но дните минаваха, и през цялото време се чуваше само звънлив женски глас. Постепенно започнах да свиквам със звука му, понякога дори се отнасях към него с безразличие. А от скоро време започна да ми се струва, че този глас звучи най-високо, говори повече от другите по телефона, смехът му е много рязък, а понякога дори ми приличаше на преструвка, кокетство.
Този глас започна да ме дразни, да ме нервира, започнах да се отегчавам от него, той ми пречеше да работя. Вече го мразех. И си мислех: “Какъв отвратителен глас. Имам чувство, че чувам някаква котка, скочила лошо от покрива през март месец.”
И понякога на мене ми се искаше да избягам някъде надалече, та никога повече да не го чуя, този ужасен мяукащ глас.
Забравих да ви спомена, че съм ерген, при това стар ерген. И ето скоро един мой познат реши да ме запознае с една млада жена. Разказа ми, че е хубава, весела, добра, с една дума притежава безброй чудесни качества.
Уговорихме мястото и денят на срещата. През целия ден живях в очакване да видя нещо мило, нещо незабравимо. Да чуя глас, който би успокоил моите разклатени нерви от работата в шперплатовата стая.
Срещата се състоя в сладкарницата на ъгъла на ул.”Раковска” и ул.”Граф Игнатиев”. Аз пристигнах по-рано, заангажирах една уютна масичка за трима души и с нетърпение поглеждах през дантелените пердета към улицата, откъдето очаквах да се появят моят приятел и непознатата.
И ето най-после ги видях. Непознатата беше средна на ръст, чернокоса, стройна жена на около тридесет години.
Те влязоха в сладкарницата и се насочиха към мен. Станах да ги посрещна. Тя протегна нежната си бяла ръка. Отговорих с леко ръкостискане, като се страхувах да не я заболи, нали знаех силата на моите ръце.
Седнахме. Бях поръчал кафета и пасти. Тя все мълчеше и само леко се усмихваше. Запитах я желае ли още нещо.
- Не, благодаря, - отговори ми почти шепнешком тя.
“Срамежлива е, – помислих си аз, - колко рядко се срещат напоследък такива жени”.
- Не се стеснявайте, - подканих я.
- Откъде го измислихте? – се засмя тя.
И, о, ужас! Всичко се завъртя пред очите ми. Аз направо се вторачих в нея. “О, невероятно, този така познат, отвратителен мяукащ глас. Как е възможно такава жена да притежава такъв ламаринен, скърцащ , мяукащ глас?”
Силите ми започнаха да ме напускат, отново се почувствах много уморен, изтерзан, разкъсван от този толкова познат и омразен глас.
Приятелят ми забеляза смущението ми.
- Какво ти е, да не си болен? – запита ме той.
- Да, наистина, аз съм ужасно и непоправимо болен… И изобщо много съжалявам, че не я събориха до сега тази стара мелница, старата шперплатова сграда, – казах аз, поклоних се и бързо се насочих към изхода на сладкарницата.
23.11.1978 г.