Айлин и Фотографът

       
       Защо й трябваше да се черви точно сега в огледалото на колата си. Потегли бавно и го видя в последния момент… падаше.
Наби спирачки, но сърцето й изкочи от уплаха.За щастие беше добре. Предложи му да го закара в болница. Отказа. Усмихваше се и я уверяваше, че всичко е наред.
-Мога да те откарам в къщи или на работа? Къде отиваше?
-Никъде. Разхождах се.
-Какво работиш?- продължи да задава въпроси тя.
-Фотограф съм.
Чак тогава Айлин го погледна изпитателно. Около трийсет годишен добре сложен мъж, суров поглед, скулесто лице, трапчинка на брадата, а в черните му очи един особен блясък… Още не можеше да разгадае какво се крие зад тях. Интуицията не й говореше нищо.-Хайде да тръгваме!
-Качвай се!- подкани го тя.
Седна до нея и извади пакет цигари. Запали. Издишаше бавно дима и мълчеше. Тя просто караше и не знаеше къде отива.
-Къде да те откарам? Аз вече закъснявам за работа?
-Остави ме тук- й каза той- а очите му се усмихваха.
-Мога ли да те поканя да пием по нещо? За малко не те убих!
-Не се чувствай длъжна.
-Ще ми дадеш ли кутията си с цигари!- помоли го тя.Няколко секунди рови в дамската си чанта, накрая измъкна един черен молив за вежди, написа нещо на кутията и му я върна.
-Това е телефона ми. Свършвам работа в пет, но през уикенда съм свободна.Беше петък.Казаха си обичайните неща и тя продължи за агенцията. Погледна часовника. Закъсняваше с половин час. Не можеше да си го позволи. Сега се доказваше и за нея работата беше много важна.

***Пет часа по-късно при нея***

-Айлин, не си ли гладна? Отиваме на обяд. Идваш ли с нас? Ако решиш в “Хепи” сме.
-Само да довърша нещо… Ще се видим там.
 Главата й щеше да се пръсне, толкова много неща трябваше да свърши; а и този мъж сутринта… Не знаеше дори името му. Ами ако не се обади?-любопитството й нарастваше. Имаше нещо странно и тайнствено в поведението на непознатия. Искаше й се да знае повече за него. Защо я вълнуваше толкова? Подобни неща се случват всеки ден. Ако го беше убила?- мисълта я ужаси.

***Пет часа по-късно при него***

На ъгъла на една улица, Фотографът разговаряше оживено с друг мъж. По движенията му личеше, че е нервен. Запали цигара, смачка вече празния пакет в ръката си и го пусна на земята.
 Когато по-късно се прибра в хотела, осъзна, че с пакета е изхвърлил телефона на момичето. Поне да знаеше името й. Съжали, че не я попита.Върна се на онази улица. Оглеждаше всяко ъгълче, дори близките кошчета.
-Бате, кво търсиш, а? Бате, дай 50 стотинки (копейки)! Бате, дай да има за ляб, бе бате!- едно циганце протягаше ръка към него.
-Как се казваш?
-Мечо.
-На колко си години, Мечо?
-Не знам, май съм на девет.
 Мъжът изваде два лева и му ги бутна в ръката.
-Айде бягай, Мечо! И да не си купуваш цигари!
-Няма бе, бате, няма…
 Три минути по-късно видя как циганчето дава всичките си изпросени пари на по-голямо момче от него.Сега мислите му бяха заети с друго. Как да открие непознатата? Къде да я търси в този огромен град и трябваше ли? Не му се прибираше в хотела… Разхождаше се и се вглеждаше в лицата на преминаващите жени, сякаш ей- сега ще я види…


 (2-ра част)
Айлин спеше.
Въртеше се неспокойно. Събуди се в три през ноща… крайно изтощена, ръцете й бяха потни.Какъв кошмар- помисли си тя.Зарадва се, че беше само сън… Кой беше този мъж? Защо нахлуваше и в сънищата й?От арогантното му държание и сцената пред приятелите й нямаше и следа.Зарадва се.Тя вече беше изградила някаква представа за този мъж, която не отговаряше на образа в съня й.Излезе на балкона и се загледа в осеяното със звезди небе. Ноща беше прохладна и във въздуха се носеше тайнствен аромат на нещо мистично и неразгадано.Дочу тих шепот и извърна поглед- точно под балкона й една влюбена двойка си разменяше ласки. Изпита нежност и съжаление. Съжаление към себе си, че се размина с най- голямата любов в живота си, единствения обичан човек…Дали и той в този момент мислеше за нея? Може би я сънуваше или утешаваше при друга. Мисълта за другата я подлудяваше. Даваше си кураж, че това е минало, че трябва да го забрави и продължи. Тя сама бе заключила сърцето си в тази клетка и не му даваше възможност да излети, да се почувства свободно и отново да намери своя пристан. До кога щеше да страда за нещо, което беше невъзможно да промени? За момент й се прииска да чуе гласа му, да го събуди… Дали спеше? Стига вече! Трябваше да го забрави! Каква беше тази нейна любов граничеща с доза мазохизъм? Трябваше да се освободи и да го забрави!
-Обичам те!
-И аз те обичам!- вече долавяше по-ясно шепота на двойката.Очите й се напълниха със сълзи. Сълзи пълни с несбъднати желания за обич…
 Легна си. Сърцето й се беше свило, свило, една огромна тъга бе заключена в него… Мелодията на телефона й я събуди сутринта.
Беше събота.
Денят на Хелоуин или както американците го наричаха Денят на Вси Светии. На други можеше и да им харесва, но тя си обичаше чисто българските празници. Представи си как по CNN съобщават, че днес в Америка ще празнуват Гергьовден. Предлагат рецепти за българско дробине… Хе,хе… тези мисли я накараха да се усмихва.Облече екипа и излезе. Тичаше с умерено темпо, имаше специален маршрут, където минаваха по-малко коли. Все по-често се задъхваше. Напоседък пушеше повече. "Ще ги откажа"- си каза на ум.Върна се в къщи. Взе си душ и тъкмо си правеше кафе, когато мобилния иззвъня…
Меги плачеше и говореше несвързано…
-Какво е станало, Мег?
-…Ай..ли… тряб-ва да те видя… Идвам!Един час по-късно двете пиеха кафе в дома й.
-Трябва да ми помогнеш! Виж ме на какво приличам? Тоя мръсник нарочно ме украси така! Ще си загубя работата и няма къде да отида! Моля те, Айлин, помогни ми!
-Искаш ли да дойдеш у нас, знеш,че живея сама, няма да ми пречиш! Ще ти намеря хубава работа. До кога мислиш да танцуваш по клубове? Помисли за себе си, Мег!
-Не искам, ще ти навлека само неприятности, а и вече е късно да живея по друг начин. Радвам се, че поне ти се отказа и уреди живота си. Завиждам ти, Айлин, завиждам ти! Момичето се разхлипа неудържимо. Айлин я прегърна и целуна по бузата:
-Спокойно, всичко ще бъде наред, обещавам! В колко часа имаш ангажимент, Мег?
-От един до три. Можеш да си сложиш маска, така никой няма да те познае, а и нали днес е Хелоуин.
Идеята й хареса. Така нямаше да бъде разпозната от близките си хора. А и колкото и да е голям един град като кажат, че сестра ти е …… върви доказвай, че нямаш сестра. Някога и тя беше като Мег. Трябваше да се издържа и учи. Бореше се.

       Фотографът спеше прегърнал млада жена. Тя се размърда, отвори очи и го събуди. Беше два следобяд.
-Ти коя си? Как се казваш?
-Мими, не помниш ли?
-Е, Мими, ще ти извикам такси. Имам много работа днес.
       Предната част от главата му щеше да се пръсне. Махмурлук…Днес трябваше да прояви негативите, утре снимките трябва да бъдат предадени.Стомаха му издаваше едни особени звуци на глад, пиеше му се кафе, а и цигарите бяха свършили.
Излезе.


 (3-та част)
Генералът излезе. Охраната му бе утроена. Предсрочните избори бяха виновни за неговата несигурност. След първото покушение трудно допускаше и журналисти до себе си. Колата го чакаше на около 10 метра. Охраната му направи стена.Фотографът не спираше да снима. Всеки детайл, всяко движение… Скрит в приземният етаж на срещуположната сграда, улавяше всеки миг.
...Силни гърмежи огласиха тишината на сутрешния ден. От близките контейнери за боклук наизкачаха маскирани мъже. В една от уличните шахти излишаше огън от огнестрелно оръжие… Небето закънтя, но не като в Новогодишната нощ, а зловещо и страшно.Кръвта на Фотографа се смрази, но той не спираше да снима и да снима…(следва)