Супердоговор

Ленина Кудренко
Превод на български               
       Алексей се събуди от студа. Огледа се. Невероятно, но той се намираше на улицата, под една пейка. В краката му лежи и тихо скимти Манюня, любимото му кученце порода «Двортериер». Забелязвайки , че стопанина започна да мърда, тя размаха опашката си и весело се завтече по-близо, опитвайки се да оближе лицето на мъжа с мокрия си език. Той, от своя страна, леко отстрани от себе си животното и почеса му главата, а след това направи първи опит да се измъкне изпод пейката. Но да направи това съвсем не беше лесно. Когато някак си се измъкна от скривалището, той се изправи и се огледа. Започваше да зори. Струваше се, че преминаващите автомобили поздравяват новия ден .
Льошка започна подробно проучване на своите крайници. Ръцете бяха насинени и в кръв. Краката му невероятно боляха, дънките бяха разкъсани на няколко места. Обувки на краката си той не намери. Мъжът седна на една пейка, опитвайки се да разбере защо те с Манюня се озоваха тук, а не в своя апартамент.  Мислите в главата му се рояха като пчели, но когато той искаше да се концентрира и да ги събере в купчина, беше много болезнено. Той седна, взирайки се  безизразно в електрически стълб, декориран с жалки бележки от реклами. Опитваше се да си спомни всичко ...

Бъдещата му съпруга Альоша срещна в детска градина. На новогодишни праздници. За него тя завинаги остана приказна принцеса и първата любов. Тук, както се казва: " От песента думите не се изхвърлят".
Във всички от спомените му , Наталия със сигурност присъства като главен герой, макар че животът им не беше лесен: имаше такова лайно, че вълк вой а, понякога, наистина е добър. Но те винаги бяха заедно. Но защо да се лъжеш? Понякога с много големи интервали от време заради работата му, той заминаваше за морето, а пък тя възпитаваше сина им.... В рухналата държавва счупваха се съдбите, но те се държаха заедно. По-късно, когато сина им порасна, Наташа стана предприемач. Тежко, но работите потръгнаха. Всичко беше наред, докато Льоша не го оставиха на брега. Той започна да пие. Стоп. Пиеше той и преди, но започна да прекалява само, когато остана без любимата си работа.
С течение на време Наташка се промени: от стройна, крехкава девойка тя се превърна на голяма властна жена. От предишната любов на Льоша нищо не остана!!!
Неусетно ролите се смениха: основния източник на семейните доходи стана жената, а пък на Льоня се падна ролята на нейна сянка. Впрочем и сянката се получи некачественна – тя се напиваше до пълно безпамятство, силно крещеше и се опитваше, макар и безуспешно,  да ухажва другите жени. Уви, понякога близките хора започнаха да се разделят помежду си, отношенията им станаха отегчителни и за двамата. Битовите проблеми погълнаха всичките мисли на съпрузите и превърнаха любовта им в жалко подобие на дъвка. Макар че сладостта отдавна я нямаше, челюстите все още продължаваха да си вършат работата по инерция, даже и не подозирайки за това, че стомаха  работи напразно. С такова темпо не е трудно да си спечелиш язва или гастрит. Наталия кардинално реши проблема като се увлече с един успешен коммерсант, наричайки го ударен контракт, което много позабави Льоша. В лицето на съпруга полетяха обвинения в некомпетентност и малодушие, както и книгата на Стив Ротер и на група « Духовна психология». Най-после, като си събра необходимите и вещи, тя се махна от живота му. Случи се това, което трябваше да стане…

Естествено, след напускането на съпругата му, Алексей продължи да пие, но това беше по-скоро като едно огромно възлияние. Той пиеше по руски, от сърце - да се губи във времето и пространство. Понякога дори изглеждаше, че висеше над къщата му син флаг с образа на монетата за пиянство – уникално изобретение на Петър Велики. На пръв поглед не беше тъжно, напротив. Приятелите му  не го забравиха повода беше значителен: «Замина съпругата му». Такова удоволствие не се предоставя за всеки, но и не за всеки е по силите му. Обикновено жените търпят пияниците и неудачниците независимо от техното адаптиране към живота. А пък на него му провървя: тя го напусна заради друг мъж… Льоша и желаеше щастие и в душата си дори малко и завиждаше. Все пък да обикнеш – това е страхотно! Възможно тя сега се усмихва, а не изразява недоволството си както обикновено. С него така не стана да обикне. Макар че и Наташа той отдавна не обичаше. Останаха само спомени и сина му, живеещ зад океана. И дори на бившата му съпруга нещо да не се получи с новия и съпруг, тя ще има къде да дойде. Огромния апартамент под наем в центъра и вила на брега на морето намиращи се в собственост на сина им бяха в резерва. Още повече че тя владееше добре организирано предприятие, донасящо стабилен доход, така че съвестта му относно бъдещето на Наталия не го измъчваше. Отмина всичко. Льоха започваше нов живот.
След четиридесет живота само започва! Само това постоянно повтаря главната героиня на филма «Москва на сълзите не вярва». Макар че относно истинската възраст на легендарната актьорка той се съмняваше, впрочем, това не беше важно, защото шестдесет години – това е също «след четирийсет». А пък на него само четиридесет и осем. Но «само» или «вече»? Мъжът включи телевизора и буквално потъна в потока на рекламна информация:
 - Нима цялата страна менструрира, пие водка със бира, а после лекува си енуреза ли?
Альоша се сепна от неочаквания коментар и обърна се. На прага стоеше чичо Сашо – съседа му по входа и широко се усмихваше. Альоша обичаше съседа си. Някога чичо Саша работеше като патолог, преди злополуката. Той я наричаше точка на невъзвръщане, тъй като остана не само без едната си ръка, но и без работа.
 -Касаемо държавата – тя вкара в затвора премиер-министъра си и се се опитва да стане членка на Евросъюза. Само че второто вече няколко последни години е някак безуспешно.
 - Не чувам оптимизъм в гласа ти. Какво бе, Альоша, криза на средната възраст, преоценяване на ценностите и смисъла за живот ли?
 - Чичо Сашо, четохте ли Стив Ротър?
 - Ами да. Твоята Наташа някога донесе книгата, признавам, че съдържанието е много забавно – съседа се засмя.
 - И какво? Мога ли да намеряя своя супердоговор? Сънувах днес една жена, наш човек, само лицето и не запомних, само очите и.
 - О, за твоя приказка. Аз днес също един сън видях – той си почеса тила.
 - С една дума, намирам се на работа, в моргата. Гледам, а пък на куката ръката ми виси, същата, която загубих по време на злополуката, за нищо не става. Редом лежи мъртвец. Приблизих се към него, огледнах го. Виждам че ръцете му приличат на моите, някогашните. Без да мисля дълго едната му отрязох – защо ли трябват ръце на умрелия? Съших я до рамото си. Опитах се да мръдна с нея – нищо не излиза. Вдигам очите си, а моята родна ръка започва бавно да се повдига и показва ми комбинация от три пръста. Събудих се от такъв ужас целия потънал в пот, без ръка, разбира се. Така че, Альоша, мисля че по време на съня мозъка ни се опитва да покаже желаемото като действително и нищо повече. Трябва ти жена, а пък на мене – ръка. Относно супердоговора – чичо Сашо внимателно огледа помещението: в апартамента от мебелите останаха само канапе, маса без покривка и телевизор…
Със твоя уникална способност към унищожаване съжалявам предварително за невиновния човек. Да го кажа напълно сериозно – аз не вярвам в подобни глупости и на тебе не съветвам. Жените са глупачки, вярват на всеки делир и нас ни карат да вярваме. С една дума, Льоша, остави това пиянство.
 - Благодаря за това, но ти какво, чичо Саша, желаеш смъртта ми, нали? На мене сега ще ми стане лошо, ти по-добре дай ми пари назаем.
 - Уви, имам само за хляб, а пък пенсията ми нама да е скоро.
 - Чичо Саша изчезна също така бързо, както и се появи. Льоша за пръв път през последното време се усети стар, болен и… непотребен на никого. Започваше махмурлук. Пари въобще нямаше, а пък трябваше да си пийне. За-дъл-жи-тел-но! Манюня започна да скимти под канапето, напомняйки че трябва да се излиза навън, на разходка.
Мъжът излезе навън. Дълго ходеше право по пътя. Колите  обикалиха този пешеходец-неудачник, но на него му беше все едно. Само една мисъл не му даваше спокойствие: «Къде да намеряя пари?». Изведнъж Манюня се изплъзна от треперещите му ръце. Тя хукна към градски парк и стопанина я последва, придвижвайки се с големи усилия. Вече в парка, като едва си пое дъх, той седна на пейката, наблюдавайки любимата му. Като се почувства свободна кучката започна рязво да тича из газона, докато каишката и не се закачи за един храст. Тя го обиколи още веднъж и окончателно се озова в капан. След това тя виновно погледна стопанина си с огромните си очи. Той неволно се засмя и тръгна да освобождава пленичката. Навеждайки се над кученцето той сне нашийника, обиколи храста, прибирайки каишката и изведнъж падна на земята, като се препъна. Седейки в тревата Льоша забеляза право пред себе си една неголяма чантичка за пари и документи, т.н. «борсетка». Това не може да бъде! Мъжът си затвори очите за няколко секунди. След това много бавно ги отвори: тя се намираше на старото място. Альоша нерешително я взе в ръцете си и погледна вътре. Там се намираше шофьорска книжка , кредитна карта и визитка, няколко банкноти с по сто доллара и различни записи, имащи ценност само за стопанина си… Тъй като беше честен човек, той реши да се обади по номера, посочен на визитката.
 - Валери Иванович, здравейте! Казвам се Алексей. Днес намерих в парка Вашата чантичка с документи. По какъв начин мога да Ви я върна?
 - Благодаря Ви, че ми се обадихте, аз вече и не се надявах. Кажете адресата си, ще бъда след един час.
Льоша тежко се повдигна и тръгна си вкъщи. Зад него покорно тичаше Манюня…

 - Ето сме ние вкъщи.  Заповядай! Едно-две! – каза Льоша на кученцето.
Той се огледна: лудница царуваше в апартамента и невъзможно беше да се намерят в него метла с лопатка, да не говорим за дадената заради питие прахосмукачка. Но това не спря стопанина – той напълни кофата с вода, натопи в нея старата си риза и почна да мие пода. Роботата го увлече. Манюня също се радваше, скачайки наоколо Льоша, като си въртеше опашката, опитвайки се да го хване за петата, но като получи удар с крака, обидено се прибра на кухнята. Льоша погледна часовника: десет и двадесет.Той се упъти във банята и за пръв път през последния месец реши да се освежи. След това той отиде до прозореца , дръпна завесата и запали . От мисъл го откъсна едно телефонно обаждане :
 - Здравей, тате! Честит рожден ден! – от другия край на слушалката го приветстваше веселия глас на сина му.
 - Ами каква дата е днес?
 -  Е, ти пък каво бе? На тридесет юли сме днес. Отче, ти окончателно се изгуби във времето.
 - Има нещо такова.
 - Как си?
 - Няма да го дочакате! – Алексей почваша да се нервира. Той много обичаше единствения си син, но не можеше да му прости това, че той толкова лесно смени местожителството си. Ако беше си заминал за Русия щеше да е половина проблем, но избора на новата родина от сина му дълбоко нарани Алексей. Димчо звънеше от Ню-Йорк и по всичко личеше, че не се събира да сменя нещо в живота си. Е, пък какво сега. В края на краищата това си е негов избор…
 - При тебе компютъра се счупи или ти си го пропил?
 - Не, подарих го на Жорик, той пише книга.
 - Моля ти се, каква година наред?
 - Не пипай Жорик, той е талант! – Льоша не търпеше, когато някой лошо се изказваше за най-добрия му приятел: Димитър го биеше по болното му място.
 - Колко има по света талантливи неудачници и непризнати гении? Замислил ли си върху това? Носиш се с него, като с украсен чувал! Е, добре, ето за какво си помислих. Може би ще ми дойдеш на гости? Парите ще прехвърля на твоята банкова сметка…
 - Не се утруждавай, не искам в Америка. На мене само от едно вашето «чиз» всичко ми се преобръща. Усмихвате се като дебилни, а пък при човека в живота му не само радостни неща се случват. Емоциите трябва да се искренни!
 - Добре – гласа на сина му стана безразличен – А закъде би искал да отпътуваш?
 - Като разбирам, ти искаш да ми направиш подарък? Тогава испращай ме в Сингапур, но само заедно със Жорик.
 - Тогава вас и двама ще ви депортират от страната. Вие и двама трябва да се запишете във группа на анонимните алкохолици…
 - Можеш да вдигнеш самочувствието! До чуване – Алексей хвърли слушалката.
Да обмисли разговора със сина си не му се получи. Във вратата настойчиво позвъниха.
На прага стояха двама мъже. Гостите се представиха и влязоха в антрето.
 - Кога и къде Вие намерихте чантичката? – попита по-възрастния.
 - Днес сутринта, в градския парк, ето и се обадих – Льоша вече не се радваше за това глупашко телефонно обаждане, кой знае, може би те ще решат, че той я открадна?
 - Добре – мъжът се усмихна и с нескриваемо любопитство огледна стаята на Льоша. Негов поглед се задържа върху старата фотография, на която стопанина беше във офицерска униформа.
 - Колко искате за документите?
 - Ако е откровенно – не зная.
 - Пиете ли много?
 - Това разпит ли е? – нелепата ситуация започваше да влудява Льоша.
 - Мъжът протегна пари и визитката си:
 - Ако ще Ви трябва помощ или работа – обаждай се по всяко време! А пък да пиеш приключвай.
 - Не, и какво бе! Дойде у дома ми и ме лекува. Нарколог такъв! Вие днес всички се споразумяхте ли?
 - Не се ядосвай, с всеки може да се случи такова. Всичко най-добро! – новия познат, придружаван от приятеля си се упъти за излизане.
 - Трябва незабавно да се обадя на Жорик – каза на глас Льоша, когато остана сам – макар, че…Жорик – най-добрия ми приятел, има отлична памет, оттук следва какво? Ще изникне задължително, поне ще ми честити рождения ден.

Продължението следва…

Превод: Виталий Райнов