За светлата памет на Леонид Тернови посвещава се…
Може би в живота си всеки от нас прави неща, от които с течение на време той ще се срамува. Аз пък се срамувам от това, което не извърших: не посетих, не подкрепих ... и в крайна сметка - не дойдох на погребение на един чудесен мъж и един прекрасен журналист. За това, че чичо Льоня почина, разбрах твърде късно. Толкова късно, че всичките ми съболезнования към семейството и приятелите на починалия биха били напълно неподходящи. Общо взето, само - не.
Ние се запознахме с чичо Льоня преди няколко години в магазин-бар. Малко преди това, като се поизморих от редовните пътувания, търсене на нови теми за статии и очерци на работата ми като журналист реших да сложа край, като си намерих работа за бармен, а по-точно като станах украинска барвуман в местната кръчма.
Посетители в магазина, обикновено, не бяха много и неговите сътрудници познаваха ги не само в лице, а и по имената им. Често при нас идваше възрастен мъж, подпрян на бастун. След инсулт беше му е трудно да се придвижва, обаче въпреки това той всяка сутрин, извършвайки здравословна разходка, правеше покупки. После, сядайки на масата да си отпочине, развличаше ни с разкази за това, как е работил като журналист на Далечния Изток, за сегашния живот и се запътваше за вкъщи.
Веднъж, влизайки в магазина, чичо Льоня ме озадачи с въпроса си:
- Ти още колко ще се правиш на глупава, бе?
- Аз, собственно и не се правя на такава, а просто си работя.
- Да… - след пауза той продължи – И получаваш от всичко това цяла купчина удоволствия, нали?! Ела на себе си, детенце! Всичко това наоколо не е твое. Можеш и да избягаш от някакви обстоятелства, от ненужни хора, но не е възможно да избягаш от себе си! Мислиш, че на мене ли беше лесно? Колко пъти исках да захвърля всичко и просто да забравя тази дума – «редакция»… Между другото, тази вечер ние със съпругата ми те чакаме при нас на гости. И не ми възражавай! Разбра ли ме?
- На корпоративен пай ли? Разбира се, че ще бъда.
- Ех, с ремък да те бия аз, скъпа! – той махна с ръката си и, накуцвайки, се упъти навън.
Вечерта, след чаепитието, чичо Льоня реши окончателно да ме вкара в правия ред със своите нравоучения.
- Ти защо не пишеш? – той внимателно погледна в очите ми.
- Тази тема е затворена и точка - не обичам, когато ми се бъркат в душата. Писна ми, трябва да благодаря за вечерята и да мръдвам.
- Преди всичко, бъди честна пред себе си. Ти трябва да пишеш – това е твоя път – продължи чичо Льоня, започвайки да кряска.
- Нима ние самите не си избираме пътя?
- Понякога той самият ни избира, случаят с тебе е точно такъв – рече той, а след малко, като се успокои, продължи – Приготвих ти подарък.
- Откъде-закъде? – той не преставаше да ме учудва.
- Що е за жаргон? – и, вече обръщайки се към своята съпруга, учудено запита той Галина Василевна.
- Момичета, след мене! – отвори той пред нас вратата на своя кабинет.
Това беше неголяма стая, повече приличаща на библиотека. Поразяваше големия брой на книги, които бяха навсякъде: в шкафовете, на рафтовете, в библиотечките. Но, чудесно познавайки чичо Льоня, аз разбрах че целта на визита ни бяха изобщо не книгите. Той, усмихвайки се хитро, покани ни към бюрото, намиращо се около прозореца.
И как, харесва ли ти? – той осторожно докосна с ръката си клавиатурата на малка печатна машина…
- Къде ли само тя с мене не беше. Остарях вече, а пък тя е като новичка! Аз с любопитство погледнах чичо Льоня и неговата приятелка – друго определение за портативната печатна машина просто не намерих. После стопанина се обърна към мене:
- Мислиш си че стареца съвсем е изкуфял, нали? Двайсет и първи век е на улицата, глобална компютъризация, а пък той е със своя раритет? Няма да ме излъжеш, всичко е написано по лицето ти. А машинката вземи, давам я в добри ръце.
- Не, аз такъв скъп подарък не мога да приема. Искам да я купя от Вас.
Чичо Льоня дълго не се съгласяваше, на аз все пък съумях да го убедя и печатната машина стана моята собственост.
Какво беше по-нататък? Удивително е, но или тя причината за това, или моята дружба с превъзходен журналист, какъвто си беше чичо Льоня обаче аз се завърнах в професията си. И се продължи моят съвсем не е спокоен кореспондентски живот с редовните пътувания. Със чичо Льоня ние се виждахме все по-рядко… И много съжалявам за това, че не съумях да се сбогувам със стария си приятел и учител. Казват, че душите, напуснали този грешен свят виждат и чуват ни… Кой знае? Ако е така, тогава иска ми се да произнеса само една фраза: «Чичо Льоня, прости ми!»
Превод – Виталий Райнов