– И къде ще ме отвлечеш сега?!
Не е точно въпрос, а нещо, което иде да рече : „ Води! С теб съм…Където и да е!
Още повече, че ръката, нейната ръка е върху моята и двамата по такъв начин управляваме режима на очукания „Нисан”. А и той- просто за учудване, мъркоти като дърт котарак , плавно и някак без много да се напъва, се промъква в трафика..
Обръща се към мен, така, че почти не виждам нищо в дясната страна
-Сини са!!!
Това- за мен. За очите.
А нейните…Греят!
–Отиваме в Родопа планина. Нали… - Проговарям ( нали все-пак трябва някакъв разговор да водя…Да му се не види!).
Облекла се е, като за парти след премиера (това, естествено- на ум!).
– Нали ти казах, че отиваме на пикник…На палатков лагер ще…
-Няма проблем!!! -Звънва смехът и’… Ще се преоблека горе, Нали?
Трябва. Така с блестящата блузка с една презрамчица през шията, готова да се скъса всеки момент от онова, което уж придържа, не сме за гората. А късата и разцепена на всичкото отгоре пола…
Няма да поглеждам! Още сме в движението на града…
Включвам радиото. А от там Мишо Белчев пее:
„Не остарявай Любов, толкова”…
Толкова хубава песен!
– Ще ме обичаш ли, когато остарея?
Пита ме пак, все така обърната изцяло към мен, а погледът…Погледът ми се вижда… Май си играе с мен?!
-Не! Сигурно не!
Усмихва се отново както преди. После сяда нормално на седалката и казва замислено:
- Защото…Защото всичко е сега! Днес!
Вече изкачваме склоновете на Родопа…
Следва продължение…
Б.Калинов
21.08.2011г.
Пловдив
Фотография: Б. Калинов