Днес се събудих с неприятното усещане, че животът минава край мен на бегом. Има такива дни, в които си задаваш хиляди въпроси. Докато сутрешното ми кафе корелираше с поредната доза „ убийствени” новини, аз се чудех кое е по-черно и по-горчиво? Сигурно рибешката ми природа ме запокити в дебрите на отчаянието. Та как ли би могъл да се почувства един романтик в свят препълнен с убийства, самоубийства, катастрофи и какви ли не още бедствия?! Е, инстинктът ми за самосъхранение, в края на краищата, е по-силен от всичко. Ние, хората, някак умеем да търсим изход, да виждаме светлина и в най-тъмната част на тунела.
Замислих се върху последните новини за приемането ни в „голямото европейско семейство”. Те единствено са оптимистични, пък и патосът, с който ни ги съобщават е направо заразен. Отърсих се от мрачните мисли и като всеки съвестен гражданин хвърлих положителен поглед на света около мен. Реших, че е по-добре да си представя всички възможности и перспективи за мен и за моите сънародници. Нали от както се помня все това сме мечтали. И като всеки уважаващ се мечтател мигом се хвърлих във въображаемо пътешествие по картата на Европа.
Пролетна вечер в приказен Париж. Отпивам глътка кафе и се радвам на пъстрия поток от весели хора. Някак, без да усетя, си представям нацъфтелите кестени на „Руски”, глъчката от бистрото, в което на чашка коняк или вино, състудентите ми кроят планове за бъдещето...
Я по-добре да отскоча до Лондон.
Мъглива утрин. Есенна меланхолия. Снощното вино упорито бушува в уморената ми от четене глава. Приисква ми се шкембе чорба и маминият зелев сок, но в екологичното европейско меню такава екзотика не съществува. Високият стандарт, който дай Боже да имам и аз някой ден, в момента направо размаза мечтите ми за обилна закуска...
Следват Италия, Германия, Белгия...
Струва ми се, че се чувствам по-потисната след това имагинерно пътешествие. Най-вероятно защото пропуснах да си сменя ”чипа”, както премиерът любезно ни подкани да направим. Зачудих се какво всъщност искам и как да умувам за утре, без да си спомня за вчера?
Спомних си времето когато всичките ми желания се свеждаха до шепа „лукчета” или марципан „Кума Лиса”. Едно босоного детство, узрялото грозде в селския ни двор и приказките на дядо. Тези измислени от него самия приказки, с които ме учеше кое е добро и зло и превръщаше вечерите ми във вълшебство.
Спомних си нежната ръка и топлия поглед на първата ми учителка. Веселите лагери. Първата любов и първата целувка под майските люляци. Спомних си всички добри хора в живота ми, оставили по пътя ми частица от себе си, за да ме направят човекът, който съм днес... и разбрах!
Разбрах коя съм, къде съм и къде искам да бъда. Разбрах, че освен убийствата и неграмотните политици, тук, у дома е и всичко, което обичам. Видях прекрасната природа, с която е благословена малката ми татковина и си спомних гордото минало на българския род. Та кой друг, ако не ние, наследниците на това минало, ще разкаже на света, кои сме?
Сега денят ми се струва прекрасен, а най-хубавото е това, че зная защо.
-----------------------------
Фото: Red and Green Cafe; by Haixia Liu /