Сигурна съм, че много „градски” хора, пазят в себе си спомен за някоя селска къща, спомен за мирис на трева или бумтяща печка, край която са слушали бабините и дядовите приказки. Тези спомени скътваме някъде дълбоко в мислите си, така както скатаваме, в прашните ракли, остарелите вещи, с които все пак ни е трудно да се разделим завинаги, захвърляйки ги на боклука. Има дни, в които ни се ще да поровим в миналото и просто ей така, без причина, да надзърнем в скрина, за да си спомним...
Едно такова топло чувство и позабравени спомени завладяха и мен, когато по стечение на обстоятелствата попаднах в село Венковец. Десетки са сигурно, така наречените „обезлюдяващи” селца пръснати в различни части на България. Венковец е близо до София, на няколко километра от язовир Искър, в района на Ихтиман. Определено бях попаднала на място, като че ли забравено от цивилизацията, но не и от Бога. Сред многоцветната палитра от топли есенни цветове, пред очите ми изникваха една по една къщите – малко поразкривени, кирпичени, с дървени порти и тук-там поразрушени дувари... Малкото хора, които срещнах по тесните, типично селски улички, бяха все възрастни, отрудени мъже и жени. От дете помня, че хората на село се поздравяват, така е прието, така е човешко, така ме е учила баба... А те отговаряха на поздрава ми с усмивка върху набраздените си лица. Най-човешката усмивка, която съм виждала и която пазя в спомените си – от моето детство.
Нищо не бях чувала за това прелестно място, на което бях попаднала. Седнала, на скована от стари дъски пейка, пред отворения вратник на къщичката си, една от венковските баби с радост се съгласи да ми разкаже нещичко за родното си място. Посрещна ме, както би посрещнала собствената си внучка. Такива са селските хора, истински и гостоприемни. Сега вече зная – Венковец го има още от римско време. По време на турското робство е носело името Таджилар и е местено няколко пъти. На сегашното си място се намира вече от триста години. Останали са в селото не повече от трийсетина човека, но въпреки това, всяка година, втората събота от месец юни, си правят събор. Посрещат децата и внуците си, пазят живота тук. И параклис си строят, нали вярата топли и пречиства човешките души! С нетърпение чакат деня, в който храмът им ще бъде осветен – курбан да направят, молитва да проронят, не другаде, а там, в собственото си село. Пожелавам на бабката това да се случи скоро, целувам и; ръка и си тръгвам... Тръгвам си с пълно сърце, сгрята от топлите лъчи на есенното слънце и човешката добрина, която бях позабравила.
Ако някой ден имате няколко свободни часа, ако сте загубили или забравили и вие детските си спомени и вярата в доброто, разходете се до Венковец. Насладете се на природата, на къщичките строени още през ХIХ век и на някоя и друга приказка подсладена с чашка кафенце или ракийка, наляти от уморените, но здрави ръце на някоя баба или дядо, на някой, като по чудо останал истински човек.
----------------------------------
Снимка: Vassia Atanassova / http://bg.wikipedia.org/wiki/Файл:Venkovetz-view.jpg