Тежи на ръката ми.
И усещам здравината на ноктите през дебелата кожена ръкавица…
Падащия пухкав
сняг се навира в очите и пречи да видя дали се вълнува от предстоящия лов, защото знам, че това наистина предизвиква някаква емоция…Нещо като истинска ловна треска, въпреки, че всичките ми приятели, дето казват, че разбират от психология, отричат дори наченки за подобно поведение.
– Абе, хищник си е и туй-то! Както искаш, така го разбирай!
Слушам и сега да разсъждават и наистина не ги разбирам…
Не знам също доколко съм прав, но знам, че обучението за лова изобщо не е обикновена дресура. Ще ми се, бих искал, да мога да докажа тезата си дори само за да спра многознайковците да разсъждават и цитират мастити спецове в разни области.
Но…какво да ви кажа? Колкото и да гледам, погледът му си остава все така безиразен… Като на английски аристократ! Е! Господар на небето е, както и да погледнеш…
Знам, че когато вдигна лявата си ръка ще се случи ето това:
Две мощни крила ще ударят струя студен въздух в лицето ми. Мълния посред зимата! Ето! Това е той!
А най-странното е… Че се връща винаги на мястото си!
На моята ръка, дето вкопчва окървавени нокти…
И пак поглежда в очите ми. Безизразно.
Иди, че го разбери!
Б.Калинов
09.12.2010г.
Пловдив.