Легенда за Храма

               
     В ония тъмни времена, когато са се разказвали от уста на устa  преданията за подвизите на Марко Кралевити, години на налагане на агарянската сила по земите български и на жестока, упорита съпротива, кой с каквото и както може, се е случило събитието, за което искам да разкажа...
Селцето е прикътано в склоновете на Родопа планина. Едно най-обикновено село, каквото всеки би определил като средно голямо. Казват, че дори и по времето на нашия разказ е било доста  олюдено, защото тогава е имало параклис, послужил за основа на сегашната черква. Точно от нея се заинтересувах и затова сега пиша тия редове. Стара слабост ми е да  се запознавам с всевъзможни сведения, свързани с миналото.
Та… Началото на разказа е по време, когато е съществувал т. нар.кръвен данък-„девширме”, който е бил един от  най-тежките за християнското население в Османската империя. За него има много разкази, песни...“Еничари ходят, мамо, от село на село...Мъжки рожби сбират...“ Да! Така е било!
Веднъж на всеки пет години!
И са се разделяли поробените българи с мъжките си рожби доста по-често, тъй-като този срок изобщо не се спазвал! Най-елитната част на турската армия -Еничарският корпус,  се състоял преди всичко от отнети от семействата им християнски,и най-вече български деца. Обучавани при най-строг военен режим , на границата на оцеляването, тези младежи ставали железни войни, способни на всичко.
Знаели са турските султани и везири, как от коравия народ български да получат елитни бойци за армията си...Една голяма част от същите тези деца, показали по-буден ум, получавали високо образование и дори заемали висши постове в държавното устройство на Османската империя
     Някои от тези деца -по на десетина години, са помнели добре кои са и откъде са...Мога да посоча доста легенди, песни, създадени от народа по повод на разпознаванията, които са се случвали по онова време.
     В селото, за което стана дума в началото пристигнали двама  лични еничари...Не били какви да е, а с множество аскери, прислуга, носачи, коняри...Въобще- голяма кавалкада,музиканти-зурни, тъпани… Едва ли селяните до тогава били виждали такова сборище на носии, оръжие, и ориенталски музики...Развявал пролетния вятър белите коприни от пречупения връх на шапките -символ на белия ръкав на вдигнатата за благослов ръка на мюсюлманския светия Хаджи Бекташ-духовен покровител на корпуса.
По всичко си личало, че двамата дето яздят начело добре знаят къде отиват. Особено по-възрастния на вид и по-пищно облечен еничар на белия ат, по чиито движения замира или се движи цялата колона. Начесто спира и на къси ,задъхани пресекулки, говори нещо на яздещия редом по-млад другарин. Първите конници след тях се движат на достатъчно разстояние, за да не пречат на младия си яябашия и още повече на неговия високопоставен приятел с белия жребец, чиито слуги не са продумали нито дума откак са тръгнали на тоя поход.
 -Няма да влизаме в селото! Искаме само няколко шилета да ни заколите, хляб  за аскера и зоб за конете! Имали сте добра вода тука по-горе…Там ще нощуват хората ни, а ние- погледна към младия военачалник - ще кажем в коя къща ще останем за вечерта! С нас ще има само неколцина души от хората ни. Те до нас ще нощуват...А утре потегляме рано!
Излезлите пред село първенци се споглеждат учудени от бързите думи на преводача, заучени като че ли предварително. А още повече -от желанието на агите да нощуват в селото, далече от войниците си...Такова нещо не се е виждало и чувало досега!!!
Рекоха даже и стопаните да си останат!? И да са рахат, че нищо лошо няма да им се стори… Е, какво да се прави? Такава е волята на агата с белия жребец, комуто всички от кортежа се кланят.
Ето го- върви напред и посочва самин къде ще отседнат на конак –при Станю, ковача- макар къщата да не е от най хубавите. Инак -чиста, двукатна. Види се ,разбира,агата от стопанисване... Даже сваля шапката с бялата коприна пред прага и все така бързо казва нещо на яябашията, та и той стори същото и някак спънато влезе в тъмния трем на дома.
Тръгват си селските първенци, успокоени, че всичко ще мине мирно и кротко. Минават няколко разкрача.. И тогава някой, дето разбира по турски глухо продума:
-Чух какво рече агата! Каза – тука има стъпало!
Но никой не се осмелява да се върне назад, въпреки преголямото любопитство.
Какво е било вечерта в тая къща не се знае...Видели са Станю да довежда в дома си щерка си Яница и малкия си син Иван, дето преди идването на турците били укрити нейде. На заранта аскерът заминава надолу към поречието на Марица. После се разчува,че Баш-войводата- турчин е дарил пълна кесия с алтъни за нов храм в селото. Заръчал да се почне градежа връз основите на стария параклис и да изпишат Станю и синове- Димитър и Стоян -за ктитори.

Б.Калинов.18.01.2010г.
Пловдив.