Борис Гринберг
ПРОМОЦИОНАЛНА ТАРИФА
Едноактна пиеса
Действащи лица:
Викенти
Старата
Гробище. В средата – паметна плоча, пейка и масичка. На пейката пуши Викенти. На масичката начената бутилка с водка, чаша и розова чинийка с кисели краставички. От дясно отзад се появява Старата с голям букет цветя и плетена кошница. Виждайки в гръб Викенти, спира изненадана. Стои вторачено. Оглежда наоколо, нещо обмисля. После решително оставя кошницата на земята, внимателно поставя в нея цветята, поправя полата си и пъшкайки престорено, прекрачва през оградката на съседния гроб. Викенти не я поглежда, но се усеща напрежение, което подсказва, че присъствието й не е останало незабелязано. Гаси цигарата и щедро плисва в чашата си солидна порция водка.
Старата (вдигайки карамфил, на който почти цялата дръжка липсва) – От какъв бяс са го сторили, а?!
Викенти пие, подушва краставичката, връща я в чинията. Старателно не забелязва новопоявилата се.
Старата (настойчиво) – Такова хубаво цвете. Най-малко 15 рубли, а можеш да му вземеш и двойно. (Очаква реакция, но такава няма). Да-а, със сигурност двойно... (Мирише цветето). Разсипници...
Викенти (Пали нова цигара. Без да се обръща, нервно) – Такива мършояди като теб ги предизвикват, затова късат дръжките.
Старата (с жар) – Мършояди ли!? Аз?! Някому да съм сторила нещо лошо?
Викенти (без желание да се разпростира) – Ти задигаш от тука цветята? Ти мародерстваш!
Старата – Виж го, била съм мародерствала! А за какъв бяс са им цветя на покойниците, а!? На тях истински им трябват, живи. Да ги насадиш, да цъфнат... А още по-хубаво... дръвче – някаква брезичка, да речем. А на тези набраните – на тях само живите им се радват. И то от глупост.
Викенти (отново й обръща гръб) – Ей, заради тия приказки ви викат мършояди! Мърша...
Старата – Ти си глупак, драги мой, да ме прости Господ! Да имаше как да се живее от нещо, кой щеше да се тътрузи по гробищата, а? Виж го ти, кефнало му, дошъл тук да поциври, а после ще си яхне лимузинката и айде друм! Пей, сърце, че и съвестта си пречистил...
Викенти – Разбрах, бабке, хубаво, сега се разкарай! Писна ми.
Старата – Значи познах! Ти си от тия – новите руснаци.
Викенти (подскача побеснял) – Гледай си работата, чуваш ли! Върви на майната си да тарашиш другите гробове! Не съм тук да дърдоря... (стяга се, отново сяда) с разни... с всякакви…
Старата – Брей, какъв си страшен! Аз, ако искаш да знаеш, не съм всякаква. Може да се каже, че съм тукашна! А ти дойдеш, омърсолиш, после кой ще чисти?! Аз. Само че за тая работа на мене не ми плащат!
Викенти (нервно се усмихва, гаси цигарата) – На, извади късмет! (Бърка в джоба си, измъква портмоне, изтръсква някакви монети) Дръж, ето ти! Само се разкарай! (Протяга ръката си към нея. Старата не помръдва. Викенти отива при оградката и оставя там монетите на купчинка. Връща се на мястото си. Старата едва сега взима монетите, брои ги.)
Старата – Да, не стигат да преядеш. Ще рече – днешните богати ги гони сиромашията. (След пауза). Ей, драги мой, а може би ти имаш нужда от нещо, а? Кажи си, не се срамувай!
Викенти – Позна! Имам. Да ме оставиш намира. Нито да те видя, нито да те чуя повече.
Старата – Това може, защо не!? Обаче, си мисля, че на теб май, съвсем друго ти трябва, какво ще кажеш?
Викенти – Край! Само дума още и побеснявам! А побеснея ли, не отговарям за себя си! Ясно ли ти е?!
Старата – Ясно, сама виждам! Постой си! На мен обаче ми хрумна, дали няма да искаш да си поговориш с нея?
Викенти (напрегнато) – С коя нея?
Старата – Ами с нея! (Приближава оградката, вглежда се.) С Альона, как е по-натам, не виждам… Александровна?
Викенти – Алексеевна.
Старата – Значи с Альона Алексеевна.
Викенти – Бабке, има неща, с които никой не се шегува.
Старата – Правилно! Аз не се шегувам. Мога да те уредя, ако не се скрънзавиш. Да речем, за десет от онези, как им викахте… По десет гущера на минута. Какво ще кажеш?
Викенти – Ти какво, да нямаш директна връзка с Господ Бог случайно?
Старата – Защо пък с Господ Бог?! От къде на къде ще занимавам Господ Бог с някакви си простотии? Виж, покойниците са друга работа – с тях бива. При това – лесно. Те нямат задължения.
Викенти – Аха... Да вземем да допуснем, че ти се хвана на въдицата. Как ще ми гарантираш, че няма да ме пратиш за зелен хайвер, а?
Старата – Искаш гаранция, така ли? Какво пък, имаш право. Макар че с моя ревматизъм, и без друго не виждам как ще ти избягам… Както и да е, смятай работата за опечена. Ще ти направя промоция – десет секунди безплатно. С рекламна цел. Имаш ли телефон?
Викенти – Да речем...
Старата – Тогава, какво чакаш, давай го!
Викенти – Ти, бабче, искаш да ме прекараш да повярвам, че говориш сериозно, така ли?
Старата – На нас, дето ни е поверена тая работа, шеги не ни се разрешават.
Викенти – На кои на вас?
Старата – На нас значи на нас! Та ще говориш ли, или да бягам?!
Викенти – За говорене, ще говоря.
Старата – Вади оная работа!
Викенти – Коя?
Старата – Телефонът, глупако. Другата и девица да бях, не бих ти поискала. Не си мой тип.
Викенти (изважда джиесем) – На, да те видя! (Дава й го. После протяга ръка да си го вземе обратно). Чакай, изключил съм го, дай да го включа!
Старата – Ама, ти наистина си голям абдал! За каква ме вземаш, за магьосница, или за някаква си там баба Яга? Телефонът трябва само така, символично. Може и без него, но се губи ефектът. (Доближава апарата до ухото си и започва да вика). Ало-о, дежурният?! Дежурният ли е, питам? Връзката ви май е отишла на баня! (Затиска микрофона с длан. На Викенти). Давай, мисли въпроса си, че току виж… (Пак вика в слушалката). Не, не ти! Свържи ме с Альона Алексеевна. Алексеевна ми дай! От четирийсет и девети парцел. Да. С Альона ли говоря? Альона, тука някакъв тип иска нещо.… Виждаш го, така ли? Аха … (Отново закрива микрофона. На Викенти). Казвай, каквото ще питаш!
Викенти – Тя, какво, наистина ли ме вижда?
Старата – Аха. И вижда и чува, ама времето ти изтича.
Викенти – Нека... Нека каже името ми!
Старата (на Викенти) – Хубава работа!? Забрави ли си го? (В слушалката). Ало-о, Альона? Интересува се как му е името?! Как? Ало-о! Ало-о!!! (Отстранява джиесема от ухото си). По дяволите! Времето свърши. Не чух хубаво…
Викенти (разочаровано махва с ръка) – Е, да… От ясно по-ясно. (Протяга ръка за джиесема си). Дай тука!
Старата (не му обръща внимание) – Толи мент, толи кент, Кенти ли. (на Викенти). Инокенти ли рече?
Викенти (бавно отпуска ръка) – Ви… Викенти.
Старата – А… Заради това значи не съм го схванала. Що за шантаво име!?
Викенти (сяда на пейката, пали нова цигара) – Име, като име… На латински значи “победител”. (Пауза). А още по-точно – “човек, който преодолява препятствията”.
Старата – А-а… Така може. Е, какво, преодоляващият, преодоля ли си вече съмненията, или още не си?
Викенти (смуква силно от цигарата) – Няма такова животно. Това е пълен абсурд!
Старата (бутва джиесема в джоба си) – А-а… Значи липсваме в списъка на наивниците!? Тъй да бъде, всеки сам си е господар. (Обръща му гръб и се кани да си върви. Хвърля му едно око за последно). Ще рече, отказваш се да говориш с нея? Тъй-тъй...
Викенти – Чакай… Айде, карай!
Старата (чевръсто се връща, ситнейки към оградката) – Похвално от твоя страна. Щом приемаш, вади кайметата! Петдесет гущера на минута, първо парите!
Викенти (подрипва) – Какво?! Нали беше по десетачка?!
Старата – Само го вижте, моля ви се! Отгоре на всичко се и пазари! Десет долара е по тарифа «доверие»! За неверниците – намаление няма… (Пауза). От мен да мине – трийсет и нито цент по-малко! В себе си поне пари носиш ли?
Викенти (вади портфейла си, изважда сто доларова банкнота) – На, дръж! За три минути. Рестото задръж!
Старата (Грабва банкнотата, скрива я в пазвата си. Мърмори под носа си) – Ресто!? Гледай му акъла! Ресто на гробищата... (на Викенти). Колкото до трите минути – няма да придиряш! Гаранцията е мижава. Знаеш, пари за космонавтика вече не се отделят, спътниците са стари, направо за вторични суровини, така че…
Викенти – Я, чакай! Какви спътници те прихванаха? Ти какви ги плещиш?
Старата – Не плещя, а предупреждавам! Говори бързо и ясно! Връзката може да прекъсне всеки момент. Сам разбираш, става дума за тънка материя, а тънката материята дава фира!
Викенти (ядосано) – Стига, млъкни! Край на комедията! Давай, свързвай се!
Старата – Така те искам! Делови! (вади джиесема). И хубаво си мисли какво ще говориш! (В слушалката). Ало-о, дежурният?! Пак съм аз... Свържи ме отново с Альона! Ще се разплатим, ще се разплатим... Свои хора сме… И какво като не сме хора!? Въпреки това ще си уредим сметките… Да, ще се разплатим за март, ще се разплатим… Още утре, да… Ало-о, Альона?! Давам ти Викенти. (маха му с ръка да приближи). Ти, какво!? Давай! Започвай!
Викенти (навежда се през оградката, вика) – Альона, аз съм – Викенти!
Старата (дръпва джиесема) – За чий бяс крещиш, а?! Тя и така те чува, да оглушея ли искаш!?
Викенти (не спира да вика, но една идея по-тихо) – Альона, извинявай, Альона! Аз бях виновен, чуваш ли, Альона! Прости ми!
Старата – Спри да крещиш, чува те ти казах! (в слушалката). Какво, какво да му кажа? (към Викенти). Разправя, че ще ти прости, но има две условия…
Викенти – Съгласен съм! Кажи й, че съм съгласен на всичко!
Старата (в слушалката) – Чу ли?.. Аха, на всичко... (към Викенти). Пита, не те ли интересуват условията й?
Викенти – Готов съм на абсолютно всичко!
Старата (в слушалката) – Чу ли?.. Аха, чист комсомолец!.. Спокойно! Те, мъжете до един са такива… Още не знае за какво става дума, а на всичко е съгласен, опрат ли нещата да се свърши работата обаче…
Викенти – Да си каже условията!
Старата (в слушалката) – Аха! Нали бил преодоляващ препятствията! (на Викенти). Разправя, първо да спреш да пиеш, особено когато си зад кормилото, второто й условие…
Викенти – Кажи й, че спирам! Точка!
Старата (към Викенти) – Второто й условие е, повече кракът ти да не припарва тук. Това го рече с болка!
Викенти – Ама, как така…
Старата (на Викенти) – Нека не ме забравя, вика, но да продължава да живее. Искам да се ожени, а щом му се роди дъщеря, да я кръсти Альона. Щяло да й бъде приятно.
Викенти (тихо) – Кажи й... Кажи й... Ще направя всичко възможно.
Старата (маха слушалката от ухото си, рязко) – “Всичко възможно” ли!? Да не съм чула! С тях няма пазарене! Иначе край на прошката!
Викенти – Дадено. Съгласен съм!
Старата – Така те искам! (пак поставя телефона на ухото си). Е, да, кандиса… Аха… (хихика в слушалката). Разбира се, разбира се, не ще и дума…
Викенти – Кажи й, че я обичам! И че винаги, такова…
Старата (сваля джиесема) – Край. Връзката отиде.
Викенти (истерично) – Свържи се пак! Плащам двойно!
Старата (прибира джиесема в джоба си) – Не може! Спътникът отлетя!
Викенти – За какъв спътник дрънкаш, по дяволите?! Трябва да й кажа…
Старата (рязко) – Трябва да изпълниш обещанието си! Това трябва! (Миролюбиво). Остави я… Мъртвите затова им викат покойници – покой им трябва. Не я тормози…
Пауза. Викенти отива към масичката. С трепереща ръка налива водка в чашата си.
Старата – Нали спря да пиеш!?
Викенти (замира, после се обръща към Старата) – Аз за последно! (Старата укоризнено клати глава. Викенти й подава чашата). Поне ти я пийни!
Старата – Ти остави чашата пък ще видим!
Викенти я оставя на масата, коленичи, взима шепа пръст, целува я. Става и бързо, без да се оглежда, си тръгва.
Старата (след него) – И да не вземеш сега да седнеш да шофираш! (Викенти замира в полукрачка). Вземи си такси! Помни какво си обещал!
Викенти излиза. Старата прескача през оградката да вземе своята кошница и с нея в ръка се връща при паметната плоча на Альона. Сяда на пейката, налива водката от чашата обратно в бутилката и завинтва капачката. Избира цветя от кошницата и ги поставя на гроба й. После прибира краставичките, бутилката и подрежда всичко това в кошницата си. Изважда джиесем от своя джоб и звъни. От момента, в който тя започва да говори, завесата бавно се спуска наполовина.
Старата – Вера, ти ли си?.. Да, аз съм, Маша. Откъде, откъде – от гробищата естествено… Да, беше тук… Да, той... Няма грешка. Край, изпроводих го, смятай, че си се отървала... Не-е, повече няма да припари... Да, гарантирам… Я, зарежи, какво толкоз ще черпиш, да не сме си чужди случайно!? При Аличка ли? Тук всичко е наред. Чисто е, да… Да... донесох, донесох цяла кошница. Разбира се. Да, до един час съм при тебе… Имаме си и бутилчица… Аха, ще го отпразнуваме… (Прибира апарата). Да. Такива ми ти работи. (Неочаквано джиесемът иззвънява. Старата вдига очи към небето и театрално жестикулира с ръце). А, не! Е, колко пъти едно и също…
Глас – Уважаема госпожо абонат, уведомяваме Ви, че финансовите Ви задължения към нас…
ЗАВЕСАТА СЕ СПУСКА ОКОНЧАТЕЛНО.
8 май 2003г.
Превод от руски Румен Шомов
Борис Гринберг
Зебра
Едноактна пиеса.
Действащи лица:
Палачката – все още сок, но годините вече са я докарали до вид на поразреден сироп.
Клиентът – млад и разбира се безкрайно самоуверен.
Закланата – безформено произведение на природата. По-точно произведение на тлъстинната широчинност.
Помещение стилизирано като за разпити на Светата инквизиция. В средата – кресло към което с верига и катинар, белезници и скоч е прикован Клиентът. Той е в стилен скъп костюм. Устата му е запушена с кърпа. Зад кулисите се чуват сподавени викове. Появява се Палачката, която бърше ръце в мръсен парцал. Тя е облечена в безформен сив работен комбинизон, под който е с кожени бикини, а ла садо-мазо... Започва да говори още с появяването си – монотонно, без емоции. Приближава до масата с инструментите – от медицински до шлосерски, с наслаждение ги оглежда, опипва ги, проверява тежестта им, глади ги – и други подобни зловещи манипулации.
Палачката – …И знаеш ли защо? Защото като те гледам, какво, мислиш, виждам? Себе си виждам – на младини. Е, не в буквалния смисъл, естествено. Просто край мен винаги е било фраш с ей такива баш говеда като тебе, разбра ли!? Хора – ниц. Обаче говеда – с лопата да ги ринеш. “Дай това!”, “Дай онова! – само по този тука начин не бяха се пробвали… Борчета с мед да си ги мажеш, понеже ще пукнат от скука. Та, гледам те аз тебe, значи, и като че ли аха, ще изскоча от пазвата ти. Да, това е положението… Виждам себе си, така да се каже, и какво? ...Позна! Не съм във възторг… Нещо повече, ненавиждам и себе си като млада, и тебе, естествено. Тебе обаче, направо яко те ненавиждам. Защо ли? Защото си същият като онези говеда и като мен самата едно време. Само че аз вече не съм млада. Във всеки случай, не съм първа младост. Нито първа, нито втора... И още… Каза ли нещо? О, всъщност – да, ти не можеш да говориш! (Клиентът мърда, мучи неразбираемо). Не можеш, но ти се щенка. Как е това там по мъжкарски? (Отива до Клиента, измъква кърпата от устата му) Дадено, достатъчно муча, кажи каквото имаш да казваш като за последно!
Клиентът (кашляйки и храчейки, но с пълна увереност) – Ще ми платите! С пръст да ме пипнеш, ще гризнеш дръвцето, това хубаво си го запиши! Хем ще разфасовам шибаното ви офисче на трески, хем вас ще ви пратя на майната си!
Палачката (слага показалец пред устните си) – Шът! (Сваля си работния комбинизон, сяда на коленете му с лице към него). Значи не разрешаваш с пръст, а!? А със зъбки ще позволиш ли? (Трака зъби до ухото му).
Клиентът – Прави каквото щеш! При всички случаи губите. Току-така не можеш да ми изкараш акъла. Детска градина някаква си!
Палачката (скача от него) – Така ли, много добре! (Протяга се). Падам си по безстрашните. Дават ти възможност да се развихриш (пак отива до масата и взима големи клещи). Надявам се да си куражлия не само на приказки. Щото е бъкано с такива, дето само им дай да се пъчат, а като им изхрущят кокалите, подмокрят се и плачат за мама. Ти не си от тях, нали? (Трака с клещи във въздуха, малко недоволна ги връща на масичката и с мрачна физиономия взима един сатър. «Упражнява» се с него).
Клиентът – Хайде, стига толкова! Писна ми от твоите комедии. Да беше поне някоя шаврантия, да си побъбрим като хората. Ти и за това не ставаш. (издевателствайки) Понатрупала си ги годинките, лельо! Не намирисваш и на втора младост вече, ами направо на първа дъртофелнишка!
Палачката (хвърля се към Клиента и бутва сатъра точно под адамовата му ябълка) – Направо я закова работата, да знаеш – по-вярно не можеше да се каже! И най-важното уцели момента. Аха-аха бях почнала да се разкандардисвам – тъкмо да те свърша по бързата процедура и ти взе, че ме върна на правия път… Браво! Мерси, аз по природа не съм садистка.
Клиентът – Ей! Внимавай, защото... Успя да ме ядосаш, а ядосам ли се…(преглъща края на фразата, защото Палачката притиска острието към гърлото му)
Палачката (продължава сякаш не са я прекъсвали) – По природа аз съм направо майка Тереза. Мога да спася хиляди. Дори милиони. Аз ни денем, ни нощем спирам да мисля как да спася човечеството, ако искаш да знаеш, и ако мислите ми се осъществят… (Леко отстранява сатъра от гърлото на Клиента). Не вярваш, а?
Клиентът – Виж какво, това, дето го вършиш е направо въпиющо нарушение на втора точка от договора, настоявам… (отново недовършва по същата причина).
Палачката (истерично) – Зададох ти въпрос! Ти вярваш ли, че аз... мога да спася милиони хора?! Казвай!
Клиентът (губи увереност) – Разбрах! Стига повтаря като развален грамофон! Вярвам, само разкарай тоя сатър!.
Палачката (маха желязото от гърлото му, но бавно го спуска към неговите интимни части) – Да се лъже е чиста гадост. Особено да лъжеш някои по-възрастни хора със сатър в ръката, както сполучливо се изрази ти.
Клиентът – Ей, ей! По-внимателно! Напълно ли се побърка?!
Палачката – Повтарям за последен път. Е!?
Клиент – Не енкай… Ох! Е, добре – не вярвам!
Палачката (маха сатъра, с удовлетворение) – Напразно... (Сяда на пода до клиента) Има хиляди начини да спасиш човешки живот. Това интересува ли те?
Клиентът – Хиляди, казваш... Не, не ме интересува.
Палачката (заплашително) – Междупрочем, начините да лишиш някого от живот не са по-малко.
Клиентът – Твойта да е! Хайде, започвай! Да чуем поне един начин!
Палачката – Да видим… Ами например зебрата.
Клиентът – Зебрата ли?
Палачката – Че какво? Имаш ли представа каква бройка законопослушни граждани ежедневно си намират смъртта под колелата на някое превозно средство, ей така – направо върху пешеходната пътека, а?
Клиентът – А, тази зебра имаш предвид...
Палачката – Да не помисли, че говоря за чифтокопитните?
Клиентът – Зебрата не е чифтокопитно, а кон!
Палачката – Я, гледай какъв всезнайко! А знаеш ли ти, ерудитко, каква бройка…
Клиентът – Не. Не знам.
Палачката – Видя ли!? Никой не знае. Но вероятно сума ти и народ. И всичко това само защото зебрата е изрисувана неправилно! (Скача и говорейки жестикулира със сатър в ръка в непосредствена близост до Клиента). Тя как е нарисувана? По посока на пътя! А трябва да е напряко! А сега тя е напряко, само че за пешеходеца. Ама не пешеходецът прави катастрофите. Него го газят. Таратайките. Баш за тях зебрата не е напряко, тя направо им е като пътеуказателни ленти. Поради тази причина водачите вместо спирачките, натискат газта. И прегазват хората! Преначертай зебрата да е перпендикулярна на пътя и работата заспива – спасяваш живота на хиляди! Схващаш ли тази работа или напротив!?
Клиентът – А, е... да! Схващам я, естествено...
Палачката – Естествено ли!? Пак лъжеш! И какво схвана?
Клиентът – Че си му намерила цаката да спасиш живота на хиляди. А пък на Битълсите тази идея им е щукнала в «Аби роуд» случайно!
Палачката – Браво на теб! Бива си те! Като за труп, не беше зле.
Клиентът – Стига! Пошегува се – баста! Мене твоите психотропни шизофрении не ме ловят. Вие загубихте, по-добре си го признай още сега и не ми губи времето! Просто ме развържи, че току виж съм заспал от скука.
Палачката – Как, как го рече?! Психотропни шизофрении ли?!
Клиентът – Точно така! И това звучи доста вежливо, струва ми се. Е, какво пък, за старание – постара се, ще си получиш “благодаря-то”. Бакшишът ти е половин процент от печалбата.
Палачката – Нещо не загрявам за каква печалба говориш?
Клиентът – Ясно за каква... Двайсет стотачки... В евро. Едната стотачка е за теб. Не бой се – държа на думата си!
Палачката – Не се боя. И не питах за стотачката. Питах за каква печалба говориш?
Клиентът (недоумява) – Как за каква? Вас на сляпо ли ви използват?
Палачката – Ти не си навирай носа в нашите работи, ами отговаряй!
Клиентът – Ами, тази… Съгласно договора.
Палачката – Какъв договор, бе?!
Клиентът – Ти, какво?! ...Аха, опитваш се да ме разиграваш! Ясно!
Палачката – За какъв договор говориш?
Клиентът – Между мене и вашата фирма. Плюс екстрите. Вие за два часа се задължавате да ме изплашите до смърт, без да ми нанасяте каквито и да било телесни повреди – това дебело го подчертавам – а аз се задължавам да не се изплаша. Сумата на баса е двайсет стотачки. Не вярвам, че не го знаеш.
Палачката – Ето каква била работата! А аз гадая ли гадая, откъде се пръкна такъв смелчага?! За една бройка говедо като теб да ми спечели уважението… Тя – работата му била опечена… Виж какво, говедо... Изпаднал си в лека заблуда. Аз лично нищо с никого не съм подписвала. Мисията ми... не ми позволява да оставям каквито и да било документи и доказателства.
Клиентът – Мисията ти ли?
Палачката – Мисията ми. Трябва да спасявам хората. А говедата... да изтребвам. За да не се нарушава равновесието.
Клиентът – А-а, този път в такава каца ще ми завирате главата, ясно! Мислиш, че като се престориш на манячка и аз веднага ще си глътна граматиката, така ли? (Палачката става и бавно започва да кръжи в някакъв странен спънат танц). Ало-о, аз имам зад гърба си точно четирийсет скока със забавено отваряне на парашута. Знаеш ли що километри съм навъртял? От тука до Марс, Плутон и обратно. Хем, на всичко дето се движи. Аз толкова адреналин съм изхвърлил – друг да е сто пъти би се задавил, че и удавил. Аз… Ей, ти чуваш ли какво ти се говори?
Палачката – Чувам. И още как... “Аз, аз, аз”… Музика за ухото. “Аз”... “Аз”... (Спира се). А пък аз… Потърпи минутка! (Излиза от сцената. Отново се чуват стенания, след това тъп удар).
Клиентът – Ей, къде се дяна? Какво вършиш там? Ей!
Палачката (влиза, с усилие влачи безжизнено, окървавено тяло на дебелачка, в дрехи на палач) – Ей ти го, на!
Клиентът – Какво… е това?
Палачка – Това, както ми се чини, е същото онова, дето сте подписвали с него тъпия си договор.
Клиентът – Но аз не… Как така? Тогава ти… Ти тогава коя си?!
Палачката – Не, не! Говедо, та говедо! Разчекна ми се устата – четирийсет минути му обяснявам…
Клиентът – Това е пълен абсурд! Това е само бас – игра! Кажи ми правичката, нали всичко е само…
«Закланата» едва се помръдва, изпъшква. Палачката грабва сатъра. “Закланата” хленчи нечленоразделно...
Палачката – Аха, игра е. (Тананика) Игра е животът, нима не разбра… (Вдига сатъра над главата си). На ти, кучко проклета! (Стоварва сатъра върху «закланата». Тя потреперва и стихва цялата в кръв.)
Клиентът – Ти нея… Ти нея… Ти…
Палачката – Наблюдателен си, няма спор! Позна от раз: аз – нея, а не обратното. Хубавичко я разгледай! Не ти ли прилича на труп? Труп върху зебрата на някоя пешеходна пътека? И то върху черничкото, дето отделя белите ленти – та да е още по-символично! Тъй да се каже, не след всеки мрак настъпва светлина. След светлината обаче, мракът ни е в кърпа вързан. При теб също бялата лента свърши, комай, а?
Клиентът – Защо? Защо вършиш всичко това?
Палачката – Ти, какво, изобщо ли не чуваше какво ти говоря!? Заради равновесието.
Клиентът – Но защо? Защо тъкмо аз?
Палачката – Че защо пък не? Поначало аз не дойдох тука заради тебе. Ей, на – нали я виждаш, лежи – на палач се правеше, кучката му с кучка. Тук съм заради нея. Ти си – така да се каже, безплатно приложение.
Клиентът – Мене ще ме търсят и ти… Ти няма да се отървеш.
Палачката – Ще се отърва и още как. Сам каза, че договорът ви е за два часа? А е минал само един. Значи на разположение имам цял час. Знаеш ли колко неща могат да се избичат за час? Само една поточна линия произвежда на час четири хиляди непоръбени чаши, представяш ли си?
Клиентът – Ще ти дам откуп.
Палачката – Това пък защо, да не би да ти се разтрепериха мартинките? Ти си смелчага, нали си скачал с парашут, нали до Марс и Плутон и…
Клиентът – Ще ти дам страшно много мангизи. С тях ще можеш да пребоядисаш всички зебри на света, включително чифтокопитните.
Палачката – Правиш се на шмекер, а? Забрави ли, че зебрата не е чифтокопитно, а – кон!
Клиентът – Говоря сериозно.
Палачката – Майната ти! Да бях поне някоя шаврантия, да си побъбрим като хората и за пари и за това-онова. Прекалено си млад. Стига вече! Време ми е. Дрънкаме тука като цяла поточна линия непоръбени чаши. Сбогом, говедо. (Подхвърляйки си сатъра, бавно пристъпва към Клиента).
Клиентът – Милост! Недей! Повече никога няма да правя така! Моля те, милост! Помощ! Няма ли кой да помогне?! Спасете ме! Майчице!!! (Палачката го приближава откъм гърба, допира сатъра до гърлото му, след това ловко срязва скоча и въжетата, отключва белезниците и катинара на веригите). Какво… Как така… Какво, по дяволите…
Закланата (с пъшкане едва-едва се надига от пода, изхлузвайки се от одеждите си на палач) – Това, точно това… Край на купона! Сеансът свърши. Всичко е записано с видеокамера. Така че, парите остават за нас, (изважда лист хартия и го поднася на Клиента) подпишете тук!
Клиентът – Какво?! Как си позволявате!? Аз вас… Аз вас в съда…
Закланата – Ще подпишеш ли, или няма да подпишеш?
Клиентът – Няма!!!
Закланата – Няма проблем. Не е задължително. Заповядайте пак!
Клиентът – Аз, аз...
Закланата (доближавайки Клиента лице в лице, после му отваря вратата и му посочва изхода) – Винаги сте добре дошъл! В смисъл, върви на майната си!
Клиентът (крещи) – Много добре, това ще ви го припомня! Няма да се отървете току-така! Аз ще се върна и тогава… (Изчезва).
Закланата – Пак ще довтаса. Можеш да си сигурна. (Тежко се отпуска в креслото). Ще побесува, ще пощурува, ще си позапере нааканите гащички и току-виж… Гледай, що адреналин е изхвърлил във въздуха, направо няма какво да се диша! Това да не са му парашутните скокове! (Изважда пачка пари от джоба си, сръчно брои). А на теб – браво! (Свършва с броенето). Всичко е точно. (Отделя две банкноти, подава ги на Палачката). На, вземи! (Палачката идва, поема парите и ги натиква в джоба си). Не, ти направо, направо... Обра ми точките! Абе, върха! Каква игра, каква фантазия! Как само ти хрумна тая зебра! Страхотен дженк! Израстваш пред очите ми!
Палачката (не високо) – Пред очите само очни пердета израстват.
Закланата (не реагира) – А оня път, с оная там – повяхващата еманципатка, какво ти беше щукнало тогава, а?... А, да, май нещо противопожарно!? Не, със зебрата жестоко го усука!
Палачката – Значи не ми вярваш, а?
Закланата – Шашна ме с тая зебра! А и кутрето Безстрашко яката се насоса. Имам чувството, че хлътна в капана чак до козирката. Сега ще реши, че повече с нищо не можем да го уплашим и без да му мигне окото, ще качи мизата тройно … Да…
Палачката (минава зад гърба на Закланата, твърдо и разочаровано) – Ти не ми вярваш.
Затъмнение. Удар и стенание. Бавно осветление. Същата картина като в началото, само че на мястото на Клиента е “Закланата”. Тя идва на себе си и започва да мърда и да мучи неразбираемо.
Палачката – …И знаеш ли защо? Защото като те гледам, какво, мислиш, виждам? Себе си виждам – на старини. И знаеш ли какво? Позна…
Завеса.
26.11.03г Превод от руски Румен Шомов
Борис Гринберг
Завист
Едноактна пиеса.
Действащи лица:
Нервния – по-скоро млад мъж – във всеки случай не старец – в избеляла камуфлажна униформа и охлузени, но все още здрави кубинки. Когато седи неспирно се клати напред-назад в постоянен, доловим единствено за него ритъм.
Дебелия – мъж преживял много, поизхабен – над петдесетте. Някога, много отдавна е минавал за интелигент.
Куче-играчка – рижава на цвят, оръфана, със синя панделка. Прилича на дворен помияр.
Живо кученце – рижаво, оръфано, със синя панделка, помияр. Много прилича на играчката. Не лае.
Ранна есен. Вечерен парк. Скамейка. На нея с ръце на коленете си, клатейки се напред-назад, седи Нервния. В нозете му – голям жълт пакет с празни бутилки. Нервния поглежда в пакета, преброява ги и пак застава в първоначалното положение. И така три пъти.
Отзад се появява, дишайки трудно Дебелия с голяма и тежка платнена торба и самоделно бастунче. На него е вързано кучето-играчка, което се мандахерца на дълъг канап. Дебелия спира. Тежко изпъшква и оставя торбата на земята. Обърсва потното си чело със зацапания ръкав на тясното си, несъразмерно кирливо сако и недоволно поглежда Нервния. Придърпва кученцето по близо до себе си. След като си поема дъх, отново взима торбата, заобикаля пейката и от ляво (на зрителите) приближава Нервния. Пак оставя торбата, така че бутилките в нея шумно да издрънчат една в друга. Нервния без да обръща внимание на новодошлия, вперва поглед в торбата му.
Дебелия – Новак си, нали?
Нервния (нервно, буквално сякаш изплюва думите) – Да… Сигурно… Не знам… Може би…
Дебелия (уверено отговаря на своя въпрос) – Нова-ак си, да!.. Това обаче е моята пейка!
Нервния – Да. Да. Разбирам. Сега. Само малко да си почина. Аз съм уморен. Уморен съм...
Дебелия (добродушно) – От мен да мине! Какво пък толкоз, поседи си, щом искаш! Значи си новак!? (Сяда, придърпва кученцето към себе си, отвързва го от бастунчето и го слага до торбата) Мирен! Пази! (на Нервния) Намерих го на боклука. Изхвърлил го е някой. А аз се забавлявам, щото се случва – цял ден няма с кого думичка да обелиш.
Нервния (гледа кучето) – Много ли яде, а?
Дебелия (с недоверие и недоумение гледа Нервния. След това сякаш схванал нещо, се рязсмива. През смях...) – Ти си бил голям шегаджия, бе! Да му се не види, падам си по шегите! Ето пък аз как ще ти отговоря: Не яде много, щото още е малко (тупва Нервния по рамото и отново започва да се залива от смях – чак започва да кашля. Нервния гнусливо се отмества). Голям смях, ха-ха-ха – ...още е малко!
Нервния – Името, а? Името ме интересува...
Дебелия (рязко прекъсва смеха си и става тъжен) – Малцината дето все още благоволяват да си общуват с мене, ми викат Дебелия, а някога, ех, някога, когато и аз все още имах…
Нервния (прекъсва го) – На кучето! На него как му е името, а?!
Дебелия (замислено) – На кучето, значи?.. Да-а. Доживяхме едни времена –
нито от човека, нито от името му някой се интересува…
Нервния (не чува, гледа пред себе си) – Всяко куче трябва да си има име. Не бива куче без име, а!? По никакъв начин.
Дебелия (обидено) – Пале... така му викам. Или Пуфи. Или... дявол знае! За какво му е притрябвало, а? ...Пфу, по дяволите, тоя твой глупашки навик – навсякъде да пъхаш “а” ме зарази и мене…
Нервния – Не бива куче без име. Човек – да, обаче куче ли е – не бива!
Дебелия – Голям особняк си, дума да няма! И какво току само се клатиш?
Нервния – Нервнича. Аз съм нервен. Нервен съм.
Дебелия – Ами не бъди нервен! От какво си нервен? В живота, братле, с всичко се свиква. Важното е да свикнеш да живееш, хе-хе... Да се научиш да се извърташ?!
Нервния (спира да се клати, с видим интерес) – А за ядене, а?
Дебелия – Няма! (смее се) Що да предлагам, щом нямам? (Ровичка в торбата. Измъква пластмасова бутилка с полупрозрачна течност и му я предлага) Надявам се, не си нещо заразен, нали? Иначе... сам разбираш…
Нервния – Не съм. Здрав съм. Само дето съм много нервен.
Дебелия – Ей това е най-добрият цяр срещу нерви. (Нервния отпива и започва да кашля) И на градус го бива (взима обратно бутилката и на свой ред удря солидна глътка. Издърпва ръкава си, така че по-лесно да може да го помирише, после завинтва капачката и внимателно връща бутилката в торбата си) Не те каня на разпивка. Не стига. Също като със закуската.
Нервния (преборва се с кашлицата) – Що за гадост…
Дебелия – А-а, хареса ти, нали!? Настойка от не знам си кво там с напълно законен спирт за горене. Реже чак до петите!
Нервния – Да, бе…
Дебелия – А какво ще кажеш да запалим по една?
Нервния – И за пушене ли имаш, а?!
Дебелия – Като в Гърция! (Изважда от вътрешния си джоб евтина табакера, отваря я и я поднася на Нервния) Моля заповядайте, папироси, цигари без филтър, една цигара с филтър «Златна Ява», и първокласен фас от истинска пурета. Него не предлагам, щото си го пазя за черни дни, ха-ха!
Нервния – За мен папироса, а?
Дебелия – Прекрасно. А аз... За да има рима, ще запаля «Прима».
Двамата вадят кибрити и всеки си запалва със своя. Пушат. Мълчат. Нервния започва отново да се поклаща.
Дебелия – Пак нервничиш, а?
Нервния смуква яко от дима, внимателно гаси и прибира фаса, скоква на крака и започва да прави «прикляквания».
Дебелия – Ей, ей!. (Пауза по време на която Нервния продължава заниманието си, а Дебелия с усмивка на учудване го наблюдава) Обувките ти си ги бива, обаче. (Пауза.) Само че са мръсни. (Дебелия се навежда над пакета на Нервния, отваря го.) Уловът как е?
Нервния скача на мястото си, Дебелия изплашено дръпва ръка, Нервния злобно премества пакета по-далеч от Дебелия.
Дебелия – Олеле, колко сме нервни… (Пауза. Нервния пак скръства ръце на коленете си и започва да се поклаща. Дебелия сочи пакета.) Тази гадория за подрастващи… дълго ли я събира?
Нервния – От заранта.
Дебелия – Да, не е като да се заринеш. А на мене тази (сочи своята торба) ми е шестата. За днес.
Нервния (сякаш замира, с възхищение и завист гледа Дебелия) – Шестата ли каза?! Как така шестата, а?
Дебелия – Че колко му е!? Благосъстоянието расте, народът пие, бутилките – запокитва. Диалектика! А нашата задача е ясна – събирай и връщай! Нещо като санитари на природата...
Нервния – Ама пък чак ШЕСТА, а?! Тоест как шеста?
Дебелия – От просто – по-просто! Ти, например, къде събираш?
Нервния – Навсякъде… Навред… Къде ли не…
Дебелия – Там е цялата работа! А трябва на точно определени места! Из парковете, по пристанищата и около летните кръчмета. В краен случай – по спирките. Нужна е система. Някои започват от пет сутринта, лично аз предпочитам втората половина на деня. Още и за ей това тука (тиква показалец в пакета) Ти за чий си се задръстил с тия тукмаци, а? Че и от шампанско? Ами че те пукнат грош не струват! Само заемат място! Трябва бирени да събираш, най-добре – кафяви.
Нервния – А на шампанското какво му е?
Дебелия – Прецени сам, изкупуват ти го по двайсет копейки, максимум по петдесет, ако налетиш на някакъв специален приемателен пункт, а бирените – в чантата ти заемат двойно по-малко място и струват между осемдесет и рубла. Можеш да ги закараш на пункта на стъкларната, там ги взимат по-скъпо, щото е на килограм, обаче се ръсиш за билетче натам и обратно… Губиш време. А то, както е известно, също е пари. Слушай! Какво ще кажеш да вземем с теб да се кооперираме, а?! Местата – моите... Ти ще ги тарашиш сутрин, а аз – вечерта. А?
Нервния – Не… Не знам… Може да опитаме, а… Не знам…
Дебелия – Ти си помисли, помисли си! Знаеш ли, аз едно време…
Нервния (ядосано го прекъсва) – Не! Млък! (замислено) Няма “Едно време”! Няма нито минало, нито бъдеще. А най-добре щеше да е да няма и сегашно. Защото то е несегашно. Неистинско е такова едно...
Дебелия – Е, да, ти, оказва се, си бил философ!
Нервния (не го слуша, пак започва да се поклаща) – Няма! Няма минало... Няма минало!
Дебелия (гледа Нервния леко изплашен) – Ей-ей! Щом няма – няма! От какъв зор си хабиш нервите, а? Седнал да преживява!? Към живота трябва да се привиква… Да се привиква трябва… Към живота… Нищо... ще свикнеш… Няма нищо… (Погледът на Дебелия се спуска към краката на Нервния) Ей, на – и обувки си имаш! Дори много хубави обувки! Само дето доста си ги замърлял. А иначе – обувки и половина! (Нервния спира да се поклаща, притихва, мисли... Внезапно се навежда и започва да сваля връзките на лявата си кубинка) Стискат те, а?
Нервния – Да. (Измъква връзката и я навива с опън върху юмрука си. Стисва го. Връзката се скъсва. Нервния се навежда отново и започва да сваля връзката на втората си кубинка).
Дебелия (нервно, почти в скороговорка) – Лоша работа е да ти стискат обувките. От лоша – по-лоша! Когато те стискат...
Нервния (Вади втората връзка и пак плътно я навива с опън върху юмрука си, става) – Лошо е. (Заобикаля пейката).
Дебелия (хленчейки) – Сега пък къде?!
Нервния – Аз – ей сега... (минава откъм гърба на Дебелия и го загърля с връзката от кубинката).
Затъмнение. След минута светлините отново са запалени. Дебелия седи на пейката с отметната назад глава. В нозете му върти опашка рижав помияр със синя панделка. Кучето-играчка го няма. Нервния взима торбата на Дебелия.
Нервния – Тежка е. (на кучето) Кучето трябва да си има име. Не бива едно куче да си няма име, нали така, Пуфи? Не бива така – куче пък без име. (Вдига с пъшкане торбата на рамото си) Никак даже не бива. Да тръгваме, Пуфи, това не е нашата пейка. (Взима бастунчето и излиза в дълбочина на сцената. Там спира, нещо мисли, връща се, взима и своя пакет и излиза).
ЗАВЕСА
11.09.01г
Превод от руски Румен Шомов